Това си беше ужас.
Беше някаква есен през 80-те години на миналия век. Денят, когато на 18 год. като учених в бургаския Механотехникум за първи път седнах зад волана, завъртях ключа, запалих двигателя, включих със стържене на първа скорост, дадох ляв мигач, отпуснах съединителя и излязох на пътното платно.
С камион ГАЗ 53...Солиден звяр. Бетер Майбах и Хамър взети заедно. Да, бе, да.
Още си спомням как се припотих. Инструкторът също.
Горкият...винаги когато кормувах, се изпотяваше и нервно хапеше пръсти.
Няколко месеца по-късно по време на едно рутинно кормуване из улиците на Бургас докарах другарят Алексиев до прединфарктно състояние с някои мои нестандартни маневри и човекът изригна с думите "Краси, ти си много добро момче, но никога няма да вземеш книжкаааааа".
По ирония на съдбата в края на учебната година изтеглих на изпита първи номер и свръх строгият инспектор, за който се носеха слухове, че къса наред, изпита първи мен. И от нашата група аз първи взех шофьорска книжка зад волана на ГАЗ 53. Беше си чудо. С което сигурно изчерпих квотата си за чудеса.
А докато траеше изпита ми, другарят Алексиев нервно хапеше пръсти горе в кабината над каросерията. Предполагам, че в онзи момент се е молел горещо за мен. Да не ме скъсат, че да не скъсат след мен и другите.
Думата ми е, че понякога се налага на човек да се моли за успех дори за някой ...хм...калпазанин. Или дори да гласуваш за него.
Моля, моля. Хич даже и за нищо на света няма да се моля за "Този невероятен Боби Михайлов" на футболния конгрес. Защото българският футбол днес е като ГАЗ 53 до Майбах и Хамър.
А вие имате ли представа колко стържат скоростите на ГАЗ 53, а?
автор: Красимир Калудов