Дядо ми Начко спеше в кухнята на малкия апартамент в Айтос, където живееха с баба. Баба беше в дневната при телевизора, а дядо в кухнята със своето радио и вечните вестници „Литературен фронт“ и „Народна култура“. Плюс някоя дебела книга. И някакви листи, върху които все пишеше нещо. /След време ми призна, че пишел сценарий за филм. Чернобял комедиен филм от епохата на нямото кино/
В стаята на дядо Начко имаше легло, мивка, шкаф с чинии, малка етажерка, където държеше кутийката с черен чай, с кафе и с какао. Все нещо вреше на котлончето.
Сутрин, обед, вечер късно чай, чай, чай и понявга и на обед чай, чай, чай.
Сегиз тогиз и какао.
В стаята му имаше и една стара очукана маса. Грозна разкривена маса с малко чекмедже. В него дядо държеше някакви документи и стари снимки. Също …медали, ордени и възпоменателни знаци. Много медали.
Повечето бяха от Втората световна война. Имаше и някакви, получени заради съвсем други изяви, но за тях ще ви разкажа малко по-късно.
Нека сега ви кажа нещо за медалите от войната. Дядо Начко беше участвал във втората световна касапница като войник от минохвъргачна батарея към 24 Черноморски полк.
Когато бях дете, го питах възторжено…“Дядо, ти убивал ли си фашист на фронта“?
Задавах му този дебилен въпрос,, защото в училище учихме, че фашистите са били „лошите“ и исках да знам дали дядо е унищожавал лошите. Бам, бум, тряс, дууумммм!!!!
А дядо някак предпазливо отвръщаше „Не знам, Кърче. Може би“…
Той беше изстрелял стотици снаряди със своята минохвъргачка към немските части в битката при река Драва. Беше повече от ясно, че снарядите се бяха взривявали сред окопите на немските войници и парчетата смърт са се устремявали към телата им и …
От немските позиции пък обратно долитали други снаряди, които се пръскали сред българските войници. Едно парче беше смляло крака на дядо Начко.
Закарали го в тила, оперирали го няколко пъти. Той никога повече не можеше да свива единия си крак. Затова накуцваше.
Очаквах дядо да мрази фашистите, германците…Нищо подобно. Дядо Начко не мразеше никого. Имаше прекалено голямо и силно развито чувство за хумор. В най-лошия случай не мразеше някого, а го осмиваше.
Когато се прибрал от фронта, получил неустоимо предложение. Да си избере каквато иска специалност, в което иска висше учебно заведение. Дядо Начко избрал да бъде зъболекар, но се отказал, когато осъзнал, че ще се налага да причинява болка на хората, докато ги лекува. Затова се прехвърлил в друго поприще. Избрал да се занимава с театрална режисура. И се посветил на театралното изкуство.
Той беше особен човек. Рисуваше, пишеше стихове, разкази, сценарии, говореше на френски, турски и руски език. И четеше автори от цял свят. Благодарение на него в четвърти клас се срещнах с приключенията на добрия войник Швейк.
Дядо беше талантлив в своята работа. Театралната трупа от самодейни артисти, които ръководеше в ДНА /Дома на народната армия/ в Айтос печелеше всякакви награди и заемаше призови места в театрални фестивали из страната.
Така в чекмеджето на дядо Начко през годините към онези от войната се трупаха и нови, свързани с изкуството.
Дядо никога не носеше на реверите на сакото си медали. Казваше, че често го подканяли на празници да се закичи, пък да тръгне по главната улица, за да дава пример на трудещите си, но той отказваше. Медалите от войната стояха в чекмеджето.
Беше някъде в последните години на живота му.
Веднъж беше дръпнал чекмеджето на масата в кухнята и видях, че е полупразно.
Медалите ги нямаше с изключение на три четири. Попитах го къде са се изгубили неговите спомени от стари времена.
Дядо ми призна, че ги е изхвърлил в боклука. Запазил беше само един медал от войната и два или три от театралните си награди.
В неговия свят театърът и изобщо изкуството бяха победили армията, оръжията и войната. Изкуството беше по-важно.
Минаха още години.
Малко преди да загуби битката с рака дядо изхвърли някъде и последните си медали.
Оказа се, че беше изхвърлил и сценария за чернобелия ням филм.
Трябваше да бъде комедия…за войната и за армията.
Дядо не мразеше никого. Само намираше начин да се измайтапи с всичко и с всеки.
И накрая той остана без медали.
Но остана в моите спомени.
Като човекът, който можеше да открие причина за усмивка навсякъде.
автор: Красимир Калудов
Коментари
