Едни казват с цялата убеденост на света, че това е стабилност.
Други твърдят категорично, че това е цирей.
Според мен вече е едно и също.
Стоим пред цирея на стабилността и усещаме как се давим от погнуса и отвращение. И сме изправени пред тежко решение.Да спукаме и изрежем със скалпел този цирей и да ни залее море от нечистотии или придвидливо да избягаме далече и да дочакаме спокойно деня, когато циреят ще порасне толкова голям, че ще зарази и отрови всичко и всеки. Всеки един от нас. Тогава вече ще спрем да сме граждани, а гной.
Нещата все повече ми напомнят на 2009 год., когато едни тройно самодоволни, тройно безцеремонни, тройно арогантни, тройно винаги прави, тройно безалтернативни и тройно недосегаеми хора ни обясняваха, че ние нищо не знаем, нищо не разбираме, нищо не умеем, че щом не сме доволни, значи сме платени предатели, че не сме патриоти и че не заслужаваме нищо.
Спомняте ли си колко отвратителни бяха станали през 2009 год? Тогава едни богопомазани в своите представи се самоопределяха като добри, а всички извън тях бяха лоши.
Днес други хора възмутено ни порицават със същите обвинения. Други богопомазани
Обвиняват ни, че сме неблагодарни, че не разбираме, че не оценяваме, че не заслужаваме, че сме лоши, щом сме недоволни, че не сме патриоти, че сме слепи и глухи, щом не виждаме и не чуваме хубавините навред, че сме тъпи, че сме идиоти, че сме гадове, че сме тулупи, че сме слуги на едни или други, че нямаме право да изразяваме несъгласие и че ако го правим, значи сме врагове на народа. Или маргинали. Може и мисирки.
Днес те са добри, а всички останали извън техния кръг са лошите.
Аз съм лош. Ти си лош. Тя е лоша, то също. Ние сме лоши, вие сте лоши, те са ...
Те са добри. Всеки ден те ни казват за себе си, че са възможно най-доброто, което ни е се е случвало в този живот.
Те ни казват, че това, което са направили за нас, никой не може да го боядиса дори. Ами, прави са. Когато рухне една сграда, кой би могъл да боядиса стените и.
Ясно е. В техните представи всички онези, които не вярваме, че у нас всичко е прекрасно и хубаво, сме лоши.
А ние сме просто вцепенени от това, че наглостта на онези, които са се самоопределили за добри, не познава граници. Че подменят закони, че фабрикуват закони, че ни заплашват, че ни притискат, че отнемат правото на всеки да мисли различно, че се опитват да ни натикат в тесните рамки на послушанието, че ни припомнят къде фино, къде грубо „Преклонената главица сабя не я сече“, че заграждат полета, присвояват брегове, изсичат гори и заливат плажове с бетон, пък накрая обявават всичко това за своя собственост. Частна собственост, в която сме нежелани.
Не, това вече не е стабилност. Това е стабилно нарастващ, огромен цирей. И гадното е това, че в разрастването му участват и много читави хора. Някои от тях тихо се срамуват. Други също се срамуват, но не си го признават. А трети толкова много се срамуват, че минават в атака срещу хората, за да могат с шума от дрънкането на оръжие да заглушат съвестта си.
В своя роман шедьовър "Облакът Атлас" Дейвид Мичъл беше казал „Всяка съвест има копче за изключване“.
Добре, ако се съгласим по един или друг начин да ни изключат копчето на всички, няма ли една сутрин всички да се събудим в мрак? Няма ли да разберем, че някой ни е спрял енергията, която ни движи.
Много по-умни хора от мен някога са казали, че "Революцията изяжда своите деца". Е, стабилността прави същото. Само, че изяжда всички. Дори и създателите си.
Когато в името на стабилността затвориш вятъра в една стая, той се превръща в застоял въздух. Когато в името на стабилността затвориш реката и тя спре да тече, може да се превърне в благо. Когато отнемеш кислорода на огъня, той угасва и се превръща в пепел. Накрая всичко, с което разполагаш, е застоял и спарен въздух. Гнусно мъртво блато и с студена пепел. Някъде там осъзнаваш, че животът приключва.
И проумяваш, че за да живееш нормално, трябва да проветриш, да пуснеш реката да тече, за да отмие мръсотията и да запалиш огъня, за да изгориш нечистотиите.
Не ми излизайте с мъдростта, че красивите рози растат върху оборска тор, защото нито една роза няма да пусне корени върху тези реки от гной, които ни заливат.
Нито една.
Май все пак е по-добре да спукаме цирея...Сега.
Иначе после ще ни боли повече. Всички.
Автор: Красимир Калудов
Коментари
