Ще ви разкажа за Айтос на моето детство…което ще рече, преди много, много години, назад във времето.
Затова и ще се осланям на детските си спомени, които са силно избледнели и вероятно пълни с неточности.
Опитвам се да нарисувам нещо като „карта“ на онзи Айтос от моето детство, но със сигурност в нея ще има страховити неточности.
Може би пък вие ще се включите в моето пътуване назад във времето и ще ми помогнете да нарисувам тази карта.
Какво имаше по главната улица на града тогава?
Имате ли нещо против това, че първо „рисувам“ сладкарница?
Сладкарница "Еделвайс"
Тя стоеше там, на отсрещния тротоар срещу банката. В началото на главната улица. Помните ли я?
Дядо ми Начко ме водеше в сладкарница „Еделвайс“ по-често от нормално допустимото. И двамата си бяхме пристрастени към нея.
Витрините с пресни пасти , ореховки, саралии и толумбички бяха разположени вдясно от входната и врата. Имам смътен спомен, че дядо ми купуваше някакви шоколадови дражета с фъстъци, т.е бонбони „Спартак“.
По масите някои ценители хапваха млечен сладолед в големи стъклени купи.
Леля ми и до днес притваря очи в блаженство, когато ми разказва за пастите „Пионер“ с парченца бадеми, които е похапвала на това място.
На вратата на сладкарницата естествено висяха онези прастари пластмасови ленти, за гонене на мухи.
Баба ми разказваше, че веднъж ме оставила пред сладкарница в бебешката ми количка, влязла вътре да купи нещо и когато излязла навън, видяла до количката надвесени над мен две възрастни туркини, които се ми се усмихвали. Когато баба ми ги наближила, те и казали за мен „Чок гюзел, ма“…демек тази хвалба била нещо като първия „лайк“ в живота ми. Харесали жените тогава бебешката ми хубост.
След години разрушиха тази сладкарница и съседните на нея сгради. На мястото им изникна многоетажен блок. Май по време на строителството му веднъж се срина един строителен кран…Сигурно духът на старата сладкарница си е отмъстил на своите унищожители по този начин.
Уф, нали дума дупка, отваря, пък за хапване говоря,…май огладнях.
На тази импровизирана карта със спомени от миналото на Айтос следващото, което рисувам е …
Военният стол
Понеже баба ми беше от ранни зори до късно на работа в Нефтозавода, много често взимаха храна от военния стол. Той беше разположен точно ,там в началото на главната улица.
Спомням си, че гледах с любопитство едни важни мъже, които се хранеха относително изолирани. Това бяха офицерите от щаба на Танковата бригада в Айтос.
И до днес си спомням купичките с мляко с ориз и крем малеби, приготвени от готвачите във военния стол.
Хм, на моята неточна картата изниква…какво е това?
Домът на Народната армия. ДНА
Защо си го спомням ли? Защото дядо ми Начко работеше в него. Така го наричаха приятелите му. / иначе беше познат като Янаки Стефанов/ Беше сценарист и режисьор и поставяше дълги години пиеси с трупата на военния самодеен театър в Айтос. Залата със сцената за репетиции и постановки беше вляво от входа на ДНА, а вдясно беше библиотеката и някакви кабинети. Поне това си спомням.
Веднъж по време на едно представление някакъв мъж зловещо замахна с нож или с пистолет към баба ми, която беше в ключовата роля на майка. И аз нали бях малък, нямах представа, че това е актьорска игра и така се уплаших, че чак изкрещях от мястото си на този гад да остави баба ми, което пък разсмя зрителите. А пиесата беше някаква драма и нямаше за цел да разсмива никого.
И отново на импровизираната карта с археологически разкопки от миналото на Айтос се връщаме на главната улица.
Пощата
Баба ми ме водеше и до пощата, където през телефонните кабини се провеждаха междуградски разговори. Ей, какво крещене падаше в тези тесни кутийки. Всеки ще, не ще ставаше част от разговорите на поне пет шест едновременно говорещи, пардон, крещящи хора. Аз изпитвах абсолютна клаустрофобия в тези кабини. Все се тъпчехме по двама трима души в тях. Общо взето не обичах това място.
Киното
На отсрещната страна след книжарницата, който построиха доста по-късно, беше киното. Я, да изтупам дебелия прах от спомените си. Май гишето за билети беше в дъното на фоайето, а входът към кинозалата, където ни късаха билетите, беше в лявата част на фоайето??? Добре де, какво значение има това. Да не сме брокери на недвижими имоти, че да държим толкова на описанието и изложението на сградата.
Важното е това, че като дете гледах много, много филми там.
Баскетболно игрище…
Не знам защо се сетих за това. Петдесетина метра северно от киното, по вътрешната уличка се стигаше до едно старо баскетболно игрище. Разказваха ми, че доста местни легендарни играчи са демонстрирали уменията си
Централният площад
Толкова трансформации е преживял, но в единия му край в онези времена бяха „Халите“, големият универсален магазин. Сега нямам никаква представа какво са, но най-вероятно са пак магазин. С баба ми пазарувахме често там.
Големият пазар…
Само че преди да отидем до пазара, преди това си спомням за хотела, в който естествено никога не съм влизал и за
Аптеката…
Аптеката, която беше разположена близо до Общината. В нея забъркваха лекарствата в малки шишенца и тъй като аз вечно карах някакви ангини, бяхме чести клиенти там.
Читалището
И тогава си беше там в другия край на площада.
Телевизионният сервиз
Е, този спомен си е само мой. В серзиза работеше свако ми и аз се кокорех срещу чудесиите и разглобените телевизори навред. За мен беше супер интересно място, разположено в приземието на голямата сграда в центъра на Айтос и по протежението на уличката, водеща надолу към Зумполовия площад или...Зумпуловия площад...Честно казано не знам как се изписва правилно, но пенеже не съм айтозлия, би трябвало да ми е простено.
И ето ни на големия пазар.
Преди това на картата набързо скицираме старата, няколковековна джамия. Знаех този път, защото сутрин баба ми ме водеше на детска градина и винаги минавахме по главната улица и покрай джамията и пазара.
Срещу нея пък се сещам, че имаше една впечатляваща къща…казваха ми, че красивата постройка е била някога на Фотин Симеонов, дядото на моя свако. Бил първият айтозлия адвокат, дипломиран в Белгия със златен медал.
Както и да е. В онези времена пазарът ми изглеждаше огромен и препълнен с хора. Днес виждам колко е мъничък всъщност. Може би защото липсват хората и глъчката, която вдигат.
Градската баня
Мястото, на което се отиваше не просто така, а като на поклонение. Ами в онези времена хората си казваха „Честита баня“ след изкъпване, защото баните по домовете бяха екстри, а не даденост.
Дали не се лъжа, че имаше дни, когато банята беше за жени, а в други дни за мъже. Но и до днес си спомням за старите тасове, с които къпещите се се обливаха с гореща вода.
Но ако ще говорим за вода, нека споменем с небоходимото уважение онези стари градски чешми
Лъджата
Години наред разходките ми из Айтос включваха пълнене на дамаджани с лековитата вода от Лъджата. Слава Богу и сега си е там.
Панаирът
Панаирът за мен беше мястото, където ме водеха леля ми, дядо ми и баба ми, за да ми купях захарен памук, ракети /вафлени тръбички, пълни с трем/ и някакви пластмасови пистолети. С риск да обидя кореняците айтозлии с някаква неточност, но в моите спомени панаирът се провеждаше някъде накрая на града срещу старата сграда на Горското. Дано не се лъжа.
Градската градина
Разбира се, че се разхождахме и в нея. Опитвам се да се сетя, но си мисля, че така и не седнахме никога в ресторанта в нея. А отдалече винаги ми изглеждаше толкова интересно място. Айтозлии се забавляваха в него със сърце и душа. Просто баба и дядо си вечеряха в дома си.
Автогарата
Спомням си това място, макар и с не особено добро чувство. Защото обикновено щом бях там, значи трябваше да пътувам обратно към дома ми в Бургас и да се разделям с баба ми, с дядо и с леля. Свързвам автогарата със суматоха, с опашки за билети, прах и мирис на изгоряла нафта. И когато се заминавах, дядо ми подаряваше някоя празна кутия от цигари "Арда" без филтър. Така че към този спомен добавям и мирис на тютюн.
Паркът
Е, това беше любимо място на малки и големи в Айтос. Зоопаркът, най-вече.
Там една маймуна наказа любопитството ми, като протегна ръка и свали шапката от главата ми.
Но знаете ли какво си спомням много ясно. Когато в края на разходката вечер ставаше тъмно и между дърветата и храстите край алеите блещукаха светулки.
Е, нека светулките сложат край на моето участие в рисуването на картата на Айтос от миналото. Вие спокойно можете да я „дорисувате“ в мястото за коментари под статията.
Накрая може да се получи един общ разказ със спомените ни от старите дни на този прекрасен град.
Автор: Красимир Калудов
P.S Още веднъж се извинявам на айтозлии за неточностите в това пътуване из отминалите дни
Коментари
