различно 23 ноем. 2019 2019-11-23 2019-11-23 https://www.burgas-reporter.com/attachments/3d87f518e9d7de138896f1a52aec69533f0d553c/store/fit/600/400/cb6aedfb7881a6c48ae752b536b541a0d334a09fe000426ad575684b82bf/article_image

Burgas Reporter Ltd.

Ниската земя, високият мъж, семейството му и загубеният куфар

Принтерът с тропот изплю последния лист и когато го добавих  към останалите, в ръцете ми натежа куп хартия с обем като „Война и мир“. Или като събраните съчинения на Тодор Живков.

Смаяно гледах огромното количество книжнина в ръцете, но нали „Парен каша духа“ , когато пътуваме с моето домочадие със самолети на определена нискотарифна компания , винаги отпечатваме целия масив от информация, който са ни изпратили в имейли, защото ха, сме забравили нещо, ха, са ни таксували с петдесетина евро. Веднъж го играх това упражнение и още ме е яд.

Добре де, тази оферта за крем против слънчево изгаряне защо съм я разпечатал? Какво общо има с моето предстоящо пътуване? Но знае ли човек. Я, да я прибера в папката при тестето листи.

Истината е, че аз, синът ми, жена ми, дъщеря ми от поне половин година се готвехме да странстваме до Холандия. Първородният беше приет триумфално в четири университета в Ниската земя и си избра по някакви свои си критерии град Грьонинген. Затова семейният съвет реши за негово голямо неудоволствие да го изпратим до…

…не, не до летището, не и до Холандия, не и до Грьонинген…

Решихме да го изпратим до леглото му в стаята му в студентската му квартира. Какво да се прави, така реши семейният съвет…Първородният протестира, обжалва, съпротивлява се, обясняваше ни, че е вече голям, но решението беше окончателно.

Нали обаче сме пристрастени към екстремните пътешествия, както винаги планирахме някакъв странен маршрут. Защото, както вече и друг път съм ви казвал, ако имахме фамилен герб, той щеше да представлява изблещен човек в близък план, а около него щеше да пише с леко нечетлив почерк „Ако не е трудно, не е интересно“

Иначе се оправяме и без герб. Имам предвид без фамилен герб, бе? Вие какво си помислихте. Без герб сме за никъде. Това последното съм чувал да го твърди един шофьор на джип.

Бургас-Варна

В Бургас си имаме летище. Дори го наричат най-слънчевото летище. Всяка година приема по два милиона пътници…или три, май че бяха? Според статистиката самолети кацат и излитат всеки ден, обаче за Холандия полетите са от всякакви други градове, но не и от Бургас. Така с неудоволствие разбрахме, че се налага да ходим до чак летище Варна.

Тръгнахме по нощите, пътувахме спокойно, луната грееше, стъклата на фамилната лимузина се запотиха посред лято, изобщо беше весело. Но пък стигнахме навреме до летището.

Слава богу, излетяхме напълно нормално.

Варна- Хамбург

Питате ме защо сме избрали да летим до Хамбург ли? Не само затова, защото обичаме да ни е трудно, а защото цената на пътуването от Бургас до Варна с автомобил, после до Хамбург със самолет и след това с автобус до Грьонинген беше доста по-ниска от разходите по евентуалния маршрут Бургас- София – Айндховен – Грьонинген. И понеже винаги си правим сметката, затова избрахме този леко странен вариант. Но пък дъщеря ми намери нещо хубаво в ситуацията и радостно обяви „Ще видя две държави за три дни“

На летище Варна точно си мислех, че етническият състав на пътниците е необичайно стерилен и еднороден и хоп, появиха се четирима бъбриви цигани с бебе. Познайте от един път до кого стоях вътре в самолета.

Що се отнася до полета, винаги съм си мислил, че пасажерите ще гледат много по-внимателно и ангажирано указанията на стюардесите, ако същите освен скучния танц със задължителните елементи от типа на  „как се слага кислородна маска“ показват и как се глади риза или как се почиства петно от шоколад върху панталон.

Това си мислех и този път, докато стюардесите демонстрираха с  обиграни движения традиционния етюд със спасителна жилетка, брошура с инструкции и прочие такива уреди, а аз се унасях в традиционната за мен авиодрямка. Самолетът излетя нормално. Очертаваше се скучен полет.

Скучен ли? Изведнъж и четирите стюардеси се разтичаха по тясната пътечка между седалките, хора се развикаха, някакви любопитни пасажери наскачаха, настана суматоха. Дори двама трима идиоти започнаха да снимат със смартфоните си.

Оказа се, че един възрастен човек е получил нещо като припадък…започнаха да го обгрижват, да го пръскат с вода, да го побутват, да го пошляпват по лицето, да му дават да вдишва кислород, а една от стюардесите разтревожено отправи призив  по радиоуредбата, ако има лекар на борда, да се свърже с кабинния екипаж. Ами, нямаше лекар. Дори и конски доктор нямаше, да му се не види и малшансът.

След толкоз обдишване, масажиране, пошляпване и пръскане с вода на възрастния мъж явно му писна да го масажират и да го снимат идиоти със смартфони, затова пътръпна, пое глътка въздух, та го оставиха на мира. Нещата се нормализираха.

Стюардесите се кротнаха и започнаха да продават парфюми и алкохол по пътеката между седалките.

И тъй неусетно прелетяхме разстоянието и съвсем нормално си кацнахме в Хамбург.

Мда, наистина се очертаваше нетипично за семейните ни традиции скучно пътешествие.

Хамбург – Грьонинген

Самолетът още се движеше по пистата и нетърпеливите сънародници наскачаха. Че като наизваждаха куфари, чанти, сакове, че като изпълниха пътеката между седалките, че като се юрнаха с викове и с блъскане към предната и задната част на салона.

След малко една от стюардесите уведоми пасажерите, че всички трябва да се насочат към предния изход, защото самолетът е скачен с „ръкав“ към летището. И хайде пак, тълпата се люшна в тази посока с нова доза блъскане и викове.

Изчакахме възпитано да се изнижат всички и тогава видях, че семейството цигани, с които рамо до рамо се наслаждавахме на полета, са изтървали някаква дрешка на детето си под седалката. Грабнах я и хукнах да ги гоня, за да им я връча. Къде ти, отидоха, та се не видяха.

Но пък за сметка на това видях, че на лентата за багаж се въртяха вяло  два самотни куфара. Два куфара??? Как така два??? Ама, ние имаме три куфара!!!

По документи три, но в наличност на лентата два. Ферщейн зи?

Нихт ферщейн!!!

Нищо не разбирах, наистина. Защурахме се из сектора, но колкото повече се щурахме, толкова по-ясно ставаше, че трите ни куфара някак са вече два.

А в липсващият трети се намираха завивки, дрехи, бельо и други важни неща за първородния син, като например буркан мед и орехи. Подправки също.

Ами, сега???

След още няколкоминутно щуране се доближихме до един служител на летищните служби в Хамбург и му обяснихме, че сме излетели от Варна с три куфара, но сме се приземили на летището с два и издирваме липсващия багаж. Немецът ни изслуша внимателно и ни изпрати до „Уелкъм центъра“, демек до мястото, където освен „добре дошли“ могат да ни кажат и някакви подробности относно това какво се прави в случаи на безследно изчезнали куфари.

Хукнахме обнадеждени към мястото за помощ, там ни изслушаха любезно и с изключително внимание, съпричастност и човещина ни препоръчаха да се върнем в нашия сектор, да намерим нещо като бюро за изгубен багаж, където да се изповядаме и да ни помогнат.

И айде обратно, ама надеждата ни изпълни отново.

Да, но на това бюро нямаше никакви служители. Ни един, бе. Имаше двайсетина куфара, но нашият очевидно не беше там.

Минутите летяха, някъде навън пред терминала „Пристигащи“ на летище Хамбург ни чакаше тревожно приятелят ми от ергенските години Николай. Човекът беше зарязал работата си, за да ни посрещне, а какво се получи. Нищо…

Пак отидохме да „Уеълкъм център“-а / то от такова „добре дошли“ да те заболи главата/ , оттам отново ни изслушаха, препоръчаха ни мило да се върнем в зоната, където би трябвало да има три наши куфара, а не два и да чакаме.

По едно време отнякъде изникнаха типични германски мулатки и се наредиха по протежение на бюрото за изгубени багажи и хора. Отидохме със сина ми, той разказа накратко семейната драма с безследно изчезналия куфар, а аз украсявах разказа му с някоя друга страдалческа гримаса. Момите  изключително любезно и с бликащо от тях милосърдие ни препоръчаха да отидем до „Уелкъм центъра“, за да споделим с тамошните служители проблема си, а от този съвет на мен нещо ми се разтрепериха веждите.

Първородният ги осведоми, че вече сме били там няколко пъти и оттам са ни връщали обратно тук, при което трите мулатки свикаха нещо като извънредно заседание и ни оставиха в пълно недоумение.

След минути отнякъде изникна едно момиче с леко дръпнати очи, предполагам някоя типична виетнамка от Германия и ни успокои, че тя поема случая с липсващия куфар.

Снима документите на сина ми, взе му телефонния номер, пожела ни приятно пътуване, каза , че ще ни потърси и ни остави насред летището. Без трети куфар.

Вече ми играеха не само веждите, ами направо целият се бях превърнал в нервен тик. Тресях се като малеби на вятър, както би казал Уудхаус.

Излязохме навън, там ни посрещна безкрайно търпеливия ми приятел, качи ни в огромния си автомобил и ни закара до автогарата.

По пътя ни разказваше за Хамбург, където живее от близо двадесет години.

Голям, чист, изключително подреден град с много добре организиран транспорт, висок стандарт на живот, поносим климат като за север, приемливо количество мигранти, много туристически забележителности и спокойствие.

Бих добавил и много свеж въздух. И впечатляваща архитектура на сградите.

„Брей, че сгради“ – не се стърпях аз. Сигурно в тях живеят богаташи, а? – попитах с телешки възторг Николай, а той през смях ми отвърна, че в Хамбург милионерите и милиардерите се познават по това, че...по нищо не се познават, т.е избягват да демонстрират богатството си.

„Тук богатите хора живеят на село“ – обясни ми приятелят ми и ме накара инстинктивно да се сетя за някои ярки изпълнения на екземпляри на родния …ъъъхммм…елит с доказано селски произход.

На автогарата, доста по-малка, но доста по-чиста отколкото очаквах, за около стотина евро си закупихме билети за Грьонинген. Оказа се, че ще пътуваме около три часа и половина, но тъй като разполагахме с известно време до часа на тръгване, Николай ни грабна и ни заведе в ресторанта, който управлява с твърда ръка…Когато някога са ни определяли като „Прусаците на Балканите“, вероятно са имали предвид хора като моя приятел.

Започнал е от възможно най-ниското стъпало на този ресторант в известна тамошна верига, а днес е управител на два ресторанта и шефовете му го къткат като писано яйце, защото Николай е един от най-ценните им активи.

„Бургас ми липсва, но ми стига да стоя една седмица в него и се връщам в Хамбург“ – ни каза нашият домакин, докато отпиваше от капучиното си.

А край него щъкаше служителката Оксана, пъргава украинка, намерила начин да издържа двете си деца с доходите си от четири часов работен ден чак в далечна Германия…Защото германците са организирали държавата си така, че ако работиш здраво, живееш хубаво…

Хубаво, защото работят германците и пушек се вдига…

Ало- вдигнах аз телефона си, понеже ме търсеше някакъв непознат номер.

„Добър ден, е ли е това хер Виктор“ ме попита любезна немска чиновничка с доста твърд английски.

„Е, не, хич даже не е Виктор, а бащата на Виктор…аз съм Красимир“ – отвърнах аз на мъчителен английски, резултат от изучаване на този език по „динамичната езикова метода“, така популярна преди около 115 години.

Оууу, куфарът на Виктор е при нас на летище Дортмунд“ – осведоми ме чиновничката, а аз извиках като пощръклял лондонски кокни.

„Ама, как тъй в Дортмунд, ние сме в Хамбург и пътуваме към Грьонинген в Холандия“

Мдааа…оказа се, че липсващият куфар все пак е кацнал в Германия заедно с нас, ама в съвсем друг град.

И като се почнаха едни телефонни мостове между чиновничката и сина ми, между Николай и чиновничката и между мен и Николай…стана страшно шумно.

Накрая се обединихме около варианта от летище Дортмунд да се свържат с летище Хамбург, пък оттам да изпратят куфара на адреса на сина ми в холандския град Грьонинген.

А на мен вече не само веждите ми играеха, но целият се тресях като виброшлайф на максимална мощност.

Как казваха руснаците? „Чемодан, вокзаль, Грьонинген“

Направихме същото. Николай ни заведе обратно на автогарата, разделихме се с него, благодарихме му за гостоприемството и помощта, пък след кратко чакане се качихме на автобуса и …

Не знам как го правят, но в Германия имам чувството, че листата на крайпътните дървета са под точна бройка. Всичко изпънато, обработено, чисто и спретнато. Едно такова нереално хубаво. Километър след километър, все така.

Тия крави откъде пък се взеха сега.

В ляво и в дясно все крави, докъдето ти поглед стига…

Ха, ама то сме влезли в Холандия – се усетих аз.

И пак всичко вляво и вдясно от пътя изкосено, грижливо обработено, поддържано и уредено…като картинка.

Неусетно съм заспал.

Добре дошли в слънчевия град Грьонинген – осведоми ни шофьорът и спря на автогарата в северния холандски град, а по синьото небе в лек валс се носеха бели облаци и слънце, слънце.

Наизвадихме всичките ни два куфара, нарамихме раниците и тръгнахме на…на някъде, за да търсим квартирата на Виктор.

Моята пред Бога и пред хората умна половинка включи джипиеса на смартфона си и започнахме да изпълняваме командите от типа на „След двайсет метра завийте надясно“, „След сто метра завийте наляво и после триста метра направо, а след това накъдето ви видят очите“

То, това хубаво, ама единият куфар нещо се разпльока…че като почна да се усуква и върти, да подскача и да трепери. Скъса ми ръката. Скъса ми и десният крачол на чисто новите ми дънкови панталони.

А хората около нас ни гледаха все по-странно.

Ами, да…оказа се, че всичко наоколо са в автомобили, велосипеди или малки корабчета, а кажи речи единствените пешеходци, които на всичко отгоре мъкнаха куфари, бяхме ние.

Изглеждах като злощастна малформация, резултат от несполучлива кръстоска между влекач, муле, катър, шерп и бурлаки на Волге.

Изпружил врат, наведен напред, а зад мен трополящ, скрибуцащ и ужасно кривящ се куфар. Пък покрай мен семейство, което все по-малко вярва в лидерските ми качества на глава на семейството.

А жителите на Грьонинген ни гледаха с нарастващ интерес.

Започнах да си мисля, че до два часа на пазара в този град ще се появи фланелка с щампиран надпис „THE NORD REMEMBER“, ама посветен не на Нед Старк и Джон Сноу, а на мен, изобразен като клетник, опъващ някакъв куфар из северната част на Холандия.

Както винаги път малко преди окончателно да изтървем положението, жена ми заповяда да спрем този абсурд, нареди ни да хванем автобус и толкоз.

Шофьорът толкова се стресна от измъчения ми вид и от разбития куфар, че когато спря на търсената от нас спирка, отказа да ни вземе пари за билети.

Каза едно милостиво „Итс окей“ и ни пожела приятен ден.

След десетина минути лутане из тихия и спокоен квартал намерихме квартирата на сина ми.

Изпратихме го до…правилно…познахте…изпратихме го до леглото в стаята му, за негов ужас и за учудване на съквартирантите му.

Разтоварихме покъщнината му и хукнахме да търсим магазини, че да му купим това онова за стаята, защото в нея имаше едно легло, някакъв матрак с особено изглеждащи петна по повърхността си и …общо взето имаше място още за два куфара.

И хайде пак пеш из Грьонинген. Няма край това турне из Холандия, брей…

Петнадесет минути преди края на работния ден нахлухме в някакъв голям магазин, купихме чаршафи, възглавници и завивка на първородния, плюс десетина препарата за почистване на всичко. А наследникът ни гледаше все по-мрачно и сурово. Беше му писнало от нас и то много. Излагахме го ужасно пред цялото човечество.

Пак го изпратихме до леглото му за негов ужас и осигурихме нов повод за изблещване на съквартирантите му.

А после…после го оставихме и се натоварихме на автобуса към центъра. Оставаше ни само да намерим нашата квартира, която бяхме наели за една нощувка. Нищо работа…ей, къде е там в центъра…

…половин час по-късно.

Ей, тук някъде е пустата и квартира. Не, не е тук. Джипиесът се побърка с нашите криволици и командите му станаха напълно безсмислени.

 Май е там. Или тук, а може би ей там. Нейсе, след още половин час лутане в кръг из квартала намерихме къщата с нашия номер. Според инструкциите в мейла трябваше да набера четирицифрен код и да отворя вратата. Кодът ми го изпратиха месец по-рано, а сега трябваше да го използвам.

Хубаво, де. Набрах цифрите…и нищо.Започнах да натискам някакви бутони върху едно светещо устройство, ама пак си останахме там…под кривата круша. Вратата си стоеше все така затворена, а ние висяхме като лошо изпрани гащи в мрачната нощ.

И в отчаянието си натиснах два бутона едновременно, чу се изщракване, някаква кутийка се отвори и отвътре се появиха ключове. Ееее, почувствах се като Аладин, който току що е въвел правилната парола „Сезам отвори се“

Отключих с треперещи ръце входната врата, по някакви свръхтесни стълби се изкачихме до апартамента на втория етаж, отворихме вратата му и …пристъпихме в едно наистина много луксозно място. А синът ни в този момент беше някъде на другия край на града в стая с големина на кутия за бисквити. Несправедлив е този свят.

Изобщо не вечеряхме…просто заспахме веднага.

На сутринта се събудихме и видяхме през прозореца старинни сгради и плавателен канал, по който царствено се движеха  корабчета и лодки с гребци. Намерихме някакво място за закуска и докато похапвах разплискано яйце върху филия с хляб и отпивах рядко кафе с портокалов сок, всичко това на цена 12 евро, туй са 24 лв, бре!!!!, си мислех, че този град всъщност е много красив.

Спокоен, чист, блестящ, с поддържани улици, опасан от велоалеи и водни канали, из които са закотвени кораби, превърнати в жилища или по които се движат елегантно гребни лодки и малки плавателни съдове.

Много, много красив е Грьонинген с една особена северна хубост. Те и жените там са хубави, ама отново по свой си особен начин.

Честно казано, никога и никъде не бях виждал такива едри жени, каквито имах щастието да зърна в този град. Както се казва, дето стъпят, кладенчета правят. Сигурно е от кравето мляко и маслото, с които закусват. Всъщност те не стъпваха, а буквално прелитаха с велосипедите си.

Грьонинген е царство на колоездачите и имам чувството, че развитието на този град е планирано така, че да е удобно на хората, които обичат да въртят педалите денонощно.

А пред светофарите понякога се образуват задръствания на…велосипедисти. Нареждат се на велоалеята десетина души един зад друг и търпеливо чакат да им светне зелен сигнал, пък като натиснат педалите и айдеее, изчезват нанякъде.

Но се оказа, че ако някой паркира велосипеда си някъде, където не е позволено, общинските власти конфискуват превозното средство и след това го продават на някой друг любител на еко возилата.

Но защо се чудя. При условие че билетът за автобус струва 2.70 евро, май си струва да яхнеш колелото, а.

Пак прекосихме половината град с някакви нови купища завивки, които напазарувахме за нуждите на сина ми, струпахме това отново в квартирата му и настъпи време за раздяла.

Всички вкупом се изсипахме в жп гарата на Грьонинген. Ако ме питате, какво мога да кажа за нея. Първо пред главния и вход има паркинг за …

Паркинг за велосипеди, бе!!!

Оказа се, че там има място за хиляди велосипеди!!! Ако не вярвате, пребройте ги.

А във фоайето на гарата усещането е все едно, че влизате в църква. Такива изографисани стени, такива детайли, че цял ден можете да останете там и да се кокорите.

Да, бе…цял ден…ще стоим. Път ни чакаше нас по маршрута „Грьонинген-гара Утрехт-централ с прикачване и после Айндховен“

Ще прескоча подробности за лутането ни из пероните, ще прескоча и това, че една властна служителка от информацията ни нареди да чакаме нашия влак на перон 2б, а той се появи на 4б и ще ви кажа само, че когато след като задушихме с прегръдки Първородния и той бързо се обърна и се стопи в непознатата гара в непознатия град, когато влакът тръгна…ами, усетих, че моментът е …

Усетих, разбрах и проумях най-после, че това вече не беше нашето малко момче, а млад мъж. Каквото сме го научили, каквото сме му разказали за живота, това е.

Все едно размаха криле и отлетя. Синът ни просто пое по своя път, а някъде там в Грьонинген остана част от нас, част от сърцето ми. Господ да го закриля, моето пораснало момче.

Грьонинген – Айндховен

Докато пътувате с влак из Холандия, общо взето картините вляво и в дясно са еднообразни. Чисти и изкъпани крави, равни зелени полета, чисти и подредени градчета и села, чисти напоителни канали, велоалеи, окосена трева покрай релсите и пътищата, ами  то, как да не заспи човек от такова еднообразие.

Изсипахме се на жп гарата в Утрехт, огромна и лъскава, защурахме се из безкрайното и фоайе, но благодарение на любезен служител от информацията намерихме перона, откъдето трябваше да си хванем следващия влак за Айндховен.

И ето ни в поредния чист, просторен и климатизиран вагон. Знаете ли какво ме впечатли в холандските железници. Не, не е поразителната за нашите представи чистота. Тя си е ясна.

Впечатли ме тишината.

Влакът се движеше почти безшумно по релсите и нямаше нито едно „тадъф, тадъф“…просто сякаш вагоните се плъзгаха по масло. Краве масло, вероятно.

И пътниците във вагоните си говорят съвсем, ама съвсем тихо.

На всичко отгоре се оказа, че сме си купили билети за „тих“ вагон, т.е вагон, в който не се говори и се не шуми, а ако се слуша музика, а само през слушалки. Пълна тишина. Съзерцаваш крави по полето и …няма как да не заспиш в знак на протест.

Но събуждането ми на гарата в Айндховен си струваше. Извън тази просторна и светла сграда, която приличаше повече на мол и по-малко на гара, видяхме паркинги…да, паркинги за велосипеди. Може да са били десет или петнадесет хиляди, а може и повече.

Това вече граничи с някаква велосипедна лудост. Тия хора май живеят на две колела. Само не знам как човек си намира своя велосипед измежду всички останали.

Моля? Велосипедите имали джипиес? Ами, да…как не се сетих.

Айндховен - Варна

Айндховен е красив, шумен, пъстър, весел, забързан град.

Хотелът, който половинката ми беше избрала, се намираше фактически в сърцето му. Включихме джипиесите на смартфоните, че като почнахме пак едно въртене в кръг, а тук, а там…А пустото му приложение все така любезно ни осведомяваше, че хотелът е ей, там на един хвърлей място, на около стотина метра. Ама, де го тоя пусти хотел.

То, лошо няма. Докато обикаля човек из непознат град, може да види много забележителности, нали така. Хм, този магазин за луксозни мъжки чорапи май го виждаме за трети път.

Разгеле, ето го хотелът. Брей, че хубав.

В Айндховен освен шарено, пъстро и весело е и много шумно. Ресторантите в центъра бяха пълни с млади хора от цял свят, а английският език се носеше от всички страни с всевъзможни акценти.

В хотела естествено ни приветстваха с добре дошли като кралски особи, освежихме се и тръгнахме по улиците.

То, какво може да се види от един град за три четири часа вечерно време.

Я, да видим.

Готическата катедралата „Света Катерина“, например. Нужно ли е да ви казвам, че е смайваща? Че е красива, а двете тънки кули, устремили се към небето са изящни като стрели в полет.

И сградите наоколо са запазили духа на отдавна минали времена. Като онази все още действаща малка двуетажна къщурка, в която се помещава кръчма от 1684 год. Все кръчма и все си е там. Ето, на това му казвам аз стабилност, традиция и устойчиво развитие.

А на централния площад в Айндховен освен многобройни ресторанти, изпълнени с весели млади хора, видях и две бронзови статуи. Едната беше с някакъв средновековен персонаж, а другата на възрастен господин със старомоден балтон. Доста се почудих на кой заслужил местен жител е този паметник, но мога ли да задърпам хората по баровете с подобен въпрос. Отказах се.

На сутринта изскочихме от хотела за една малка разходка.

Аха, разбрах кой е възрастният мъж, увековечен с бронзов паметник. Г-н Филипс, основателят на концерна Филипс, живял от 1905 до 2005 год. Какво правят тия холандци? От млякото ли, от маслото ли, ама доста здрави хора стават.

След още малко разходки из центъра на града и из етажите на два търговски центъра, се отправихме към автогарата, която е залепена за жп гарата. С удовлетворение научихме, че на всеки двадесетина минути има автобус до летището с линиите с номера 400 и 401. Иначе казано дори и неориентиран тип като мен може да запомни тези цифри. Да, бе…ще запомня.

Добре че рецепционистката в хотела ми ги изписа на картата на града и дори ми начерта с химикал по кои улици да мина, за да стигна на място. Защото от тия джипиеси ми писна и реших да се доверя на нещо от аналоговата епоха.

Докато автобусът ни возеше из Айндховен, пак имаше какво да видим.

Дори зърнах няколко апартамента със завеси и със слънцезащитни ролетни щори. Защото нали знаете…холандците  не харчат пари за пердета и завеси на прозорците на своите жилища. Ей, както имам навика да скиторя гол из някой части на апартамента ни в Бургас, ако бях в Холандия, щях да стряскам съседите с моите дибидюс изпълнения. Разминало им се е.

За десетина минути стигнахме до летището. За доста повече минути стигнах до зоната, където излитащите пътници се изнасят към своите терминали. Дъщеря ми ми казваше нещо, ама кой да я чуе. Хукнах напред, пък след мен съпругата и щерката. Аз глава на семейство ли съм или лукова глава, а?

И започнахме да се вием на опашка с пасажери…Гледам, че всеки от тях носи по един малък куфар или малка чанта , нашият багаж с размерите на гардероб.

И изведнъж ме проряза мисъл като светкавица.

Бряф, забравил съм да се чекирам. Осведомих жена ми за този пропуск, а тя ми каза, че дъщеря ни Александра ми е казала няколко пъти точно това, ама кой да я чуе. Доближих една служителка от летището, виновно и с прехапани устни и споделих, че съм допуснал грешка и съм нахлул в тази зона на аеропорта с куфар, който не е чекиран. Момичето ме изгледа от глава до пети, видяното не и хареса никак, но какво да ме прави. Въздъхна и ми нареди да я последвам. Всички на опашката ме изгледаха презрително, докато се тътрузех през зоната, за да ме изведат към стартовите позиции.

Е, върнах се в началото на терминала. Ами, сега. Всеки сам си обработваше багажа, демек допира си бордната карта до някакъв скенер, устройството пуска стикер, пътникът го залепя на куфара си и заминава към паспортния контрол.

Звучи лесно, но при мен не се получи. Накрая една милозлива служителка от летището ме съжали, доближи си до мен и изпълни цялата процедура вместо мен. Е, можехме вече пак да се насочим към сектора с излитащи.

Преодоляхме разни там скенери, ленти и зони за придвижване и достигнахме до нашия изход.

Седнахме в очакване. Хора минаваха и заминаваха, пазаруваха от безмитната зона и всичко си беше нормално, като за летище. Точно се загледах в един голям рекламен надпис „Летище Айндховен е тихо летище, затова моля пазете тишина“ и в този момент се чу нещо като рев на излитащ самолет някъде вътре в коридора. Едно малко момченце биеше, ей така, за забавление по-малкото си братче, то се разрева и някъде от другия край на залата с чакащи се чу майчин крясък „Мартине, ще ти счупя главата, ела тука, бе…остави Антон, чуваш ли, бе!!!“ И двете деца продължиха да се налагат, да крещят и да пищят, а майка им гневно им викаше родителски напътствия.

Всичко българско и родно любя, тача и милея, само че понякога ми идва в повече. В едни бар влезнали  Българи!!! Юнаци!!! И тихото летище Айндховен и…станало шумно.

Висяхме, висяхме, гледахме от първи ред шоуто на двете войнствени българчета и дочакахме първия съдийски сигнал…туй, де…отвориха вратите за пътниците от нашия полет към Варна.

Ама, първо пристъпиха за последна обработка на бордните карти пасажерите от ниво „Приорити“, демек онези платили допълнително за честта да минат първи. Че като се юрнаха ония ми ти роми със златни ланци…

Една напориста циганка попадна в странна ситуация. Служителката от летището внимателно и обясни, че куфарът и е по-голям от допустимото и трябва да се върне обратно, за да го таксува, а ромката твърдо отвърна „Ма, дис ис найн кило, ма“, демек „това е девет килограма, ма…“ Но я върнаха с всичките найн кило багаж и със златния и ланец.

После ни пуснаха в някакви ограничени от метални ограждения коридори, тръгнахме пеш покрай пистата и спряхме насред жегата, докато от кацналия самолет излязат пътниците. То, нали знаете, нискотарифните самолети са като автобуси.

И докато чакахме, двете братчета пак се сбиха, а майка им ги възнагради с нови крясъци, към които добави едно „Айде, давай ма, овцъ“…това последното беше насочено към някаква служителка от летището, която отказваше да ни пусне да се качим в самолета, а тя отказваше да направи това, защото самолетът още не беше изпразнен от пътници.

Е, накрая и това стана.

Излетяхме и след около два часа и половина закръжихме над Варна. Заради силния вятър кацнахме на пистата от втори опит, но това няма никакво значение. Природа, какво да правиш.

Точно главната стюардеса любезно осведомяваше на английски език пасажерите, че за тях се е грижил кабинен екипаж в състав…еди кой си и един човек скочи и почна да си сваля багажа…Както говореше на английски, стюардесата просъска на български език. „веднага си седнете на мястото“ и човекът се сепна, пък седна. Нашенец, бе.

Да, докато самолетът се движи по пистата, пътниците трябва да са по местата си със закопчани колани, но …Природа, какво да правиш.

А после навън двамина сънародника тръгнаха пеш по пистата към терминал „Пристигащи“, защото не им се чакаше автобуса. Че като хукна охраната след тях…

Варна ни посрещна толкова весело.

Нашето странстване от Бургас през Хамбург до Грьонинген, после до Айндховен и обратно във Варна беше приключило.

Още едно катастрофично пътешествие на сметката на нашето семейство. Катастрофа ли казах?

Автомобилът, който трябваше да ни отведе от варненския аеропорт до паркинга, където бяхме оставили семейната ни лимузина, на идване към нас …катастрофира. Наложи се да чакаме друг служител, с друг автомобил, но …нищо от това нямаше значение. Прибрахме се.

Това беше. Свърши се.

20 август – 23 август 2019

P.S Свърши се, но не съвсем. Около намирането на изчезналия куфар на сина ми се разгоря такава кореспонденция с централата на авиокомпанията превозвач, че…

Пот ме облива, но тук е мястото да кажа, че след около двайсетина писма, които си разменихме с една любезна служителка и след два месеца време накрая откриха куфара, който излетя от Варна за Хамбург, но кацна в Дортмунд, откриха го…ами, чак някъде в Полша. Изпратиха го до Холандия, по-точно до Айндховен, до където сина ми пътува с влак да си го получи, но всичко завърши с хепи енд.

 

автор: Красимир Калудов

различно ...


култура ...


ориентири ...