За мен всичко започна с един мач на стадион „Черноморец“ преди страшно много години. Някъде към края на седемдесетте години.
Тогава „акулите“ с Руси Гочев в състава си играха в Бургас срещу „Левски“ и загубиха, а аз замечтах някой ден да стана част от „Черноморец“ и да изляза пред хилядите запалянковци по трибуните.
Знаете ли как се чувства едно момче от Бургас, застанало на метър от своите футболни любимци от „Черноморец“, които за него са нещо като богове?
Ще ви кажа.
Устата му пресъхва, очите му се замъгляват, ушите му заглъхват, краката му се подгъват.
Така се чувствах едно време край Папазов, Цвятко Мутафчиев, Пазачев, Делиминков, Красимир Димитров, Тошко Райков, Иван Йовчев, Георги Маджаров, Георги Илиев -Креката, Иван Притъргов, по-късно край Владо Стоянов, Николай Русев –Джангъра, Калушев и още много страхотни играчи.Те бяха нашите герои и всяка събота изживявахме всяка една тяхна битка в поредния кръг от футболното първенство. Толкова много мечтаех да играя с тях.
Как се чувства един вече побелял мъж, когато застане само на метър от мъжете, които са били негови футболни любимци в детството му?
Защото когато край него, само на някакъв един метър разстояние минават пак Цвятко Мутафчиев, Иван Йовчев, Красимир Димитров, Стоян Пумпалов, Иван Илчев, Николай Радлев, Джангъра, всичко е като едно време…всъщност не е съвсем същото.
Мъжът, онова момче от миналото, усеща, че устата му пресъхва, ушите му заглъхват, очите му се замъгляват, краката му се подгъват, защото отново е близо до героите от детството си. Само че този път по бузите му текат и сълзи, защото чака от тунела да излязат Иван Притъргов, Владо Стоянов, Георги Маджаров, Ивайло Коцев и други като тях, но тунелът остава пуст. Няма ги. Не само тях.
Затова мъжът с побелите коси ръпляска с ръце в минутата мълчание в памет на героите, които вече ги няма, а сълзите му текат. Ръкопляскат и още над две хиляди души по трибуните. Всеки го прави за някой от своите любимци, които вече не са тук.
Не ми казвайте, че ги няма.
Бога ми. Нали всички тези легенди със синьобелите фланелки на „Черноморец“ са си все така в сърцата на всички, дошли на стадиона. Там са си. В сърцето на вече белокосия мъж, който някога като момче е стоял след всеки мач отзад на паркинга зад централната трибуна на стадиона,за да ги види как излизат от съблекалнята един по един, за да ги поздрави след някоя победа или да ги окуражи след някоя загуба.
Защото докато сърцето бие, докато сърцата на всички хора по трибуните бият, футболните легенди на „Черноморец“ ще са живи.
Как туптят над две хиляди сърца ли? Като едно голямо сърце, преливащо от неувяхващи спомени, сини надежди и изпълнено с „Черноморец“ Бургас.
Какви са тези сълзи? Откъде се взеха?
В събота на 4 август, там на пистата на стадион „Черноморец“ на няколко пъти сълзите ми потекоха от очите. Защо ли? Не защото съм вече остарял, а защото…
Защото видях и други като мен. Със сини фланелки, сини шалчета и с огън в очите.
Защото видях някои от играчите, които за мен в детството ми бяха като богове.
Защото видях, че „Черноморец“ го има.
И защото толкова много много години след онзи първи мач, в който видях с очите си как Руси Гочев разпиляваше защитниците на „Левски“ , но въпреки това „Черноморец“ загуби, след толкова години аз бях рамо до рамо с легендите на „акулите“.
Вече познавам някои от тях и те познават мен, а това е като сбъднат сън.
Моята мечта се сбъдна. „Черноморец“ сбъдна мечтите ми.
За един следобед бях част от отбора и излязох с играчите пред хилядите по трибуните.
И всичкото това чакане през всичките тези години си струваше.
Не е трудно да дочакаш сбъдването на мечтата си, ако твоят любим отбор е в сърцето ти.
Честита стогодишнина.
Само Черноморец.
автор: Красимир Калудов
P.S Само след няколко дни две сини фланелки с емблемата на "акулите" тръгват към САЩ, където ги очаква брат ми. Още един заклет запалянко, в чието сърце са намерили място толкова много спомени и легенди на "Черноморец"
Коментари
.jpeg)
