различно 09 март 2019 2019-03-09 2020-11-19 https://www.burgas-reporter.comhttps://www.burgas-reporter.com/rails/active_storage/representations/eyJfcmFpbHMiOnsibWVzc2FnZSI6IkJBaHBBcnczIiwiZXhwIjpudWxsLCJwdXIiOiJibG9iX2lkIn19--11576221691d31239da30a9f7ce2f163d3eccec5/eyJfcmFpbHMiOnsibWVzc2FnZSI6IkJBaDdCam9MY21WemFYcGxTU0lNTkRBd2VETXdNQVk2QmtWVSIsImV4cCI6bnVsbCwicHVyIjoidmFyaWF0aW9uIn19--3b7d5ce51832c59b94b910e1c0fe2c5ac43fca4b/main_img_34029.jpg

Burgas Reporter Ltd.

Нашите детски игри и игрите на днешните деца…открийте хилядите разлики

Обзор на детските игри на днешните родители и млади дядовци и баби

Наскоро един треньор по плуване ми се оплака, че докато бягал край басейна и крещял на едно момче „дай, дай…по-бързо, дай, дай, натисни, по-бързо, дай“ , бабата на подрастващия момък спринтирала  от другата страна на басейна и на свой ред крещяла „ по-полека, по-полека, да не се измориш, баби“

Всъщност, бабите не само днес, а винаги са си били такива по отношение на своите внуци. И майките, ако трябва да бъдем честни.

Моята баба имаше този навик винаги да нахлува насред играта, която играя, за да ми сложи кърпа на гърба, че да не настина, понеже съм се изпотявал.

После и майка ми прихвана този странен навик и ме тапицираше с големи носни кърпи преди и след игра. Ако човек питаше бабите и майките, те биха препоръчали като най-приемливи занимания за детето дълго съзерцаване в една точка, но без бъркане в носа, следобеден сън, четене на книга, оправяне на легло и …общо взето тихи занимания.

В онези времена бабите и майките отчаяно мечтаеха и се молеха Богу горещо децата да останат у дома и да си играят в съседната стая, ама колкото се може по-тихо. Само че децата бушуваха все навън от сутрин до здрач.

Знаеш ли, мой млади приятелю. Трудно ми е да ти обясня защо и как се получаваше така, но „едно време“, в края на нашите детски игри винаги ставахме потни, мокри, мръсни, изморени, рошави, прегракнали, а  дрехите ни бяха в повечето случаи съсипани, скъсани и изцапани. Да не говорим, че в доста случаи се прибирахме и с кървави рани по ръцете, краката и главите.

Склерозата още не ме е победила, но наистина нямам никакъв дори и бегъл спомен за забавна и занимателна игра върху стол или диван…е, освен интелектуалната игра „Не се сърди човече“.

Всъщност нашите игри и занимания бяха…ами, нека си признаем без бой, малко дивашки.

Ще ти разкажа за тях, но ми позволи да ги разделя на няколко вида.

Откъде да започнем…хм…може би от „военните“ игри.

И така …представям на твоето внимание прочутата игра „на фунийки“.

Чакай, чакай…не бързай да се смееш пренебрежително или презрително. Това беше страховито приключение, в което имаше доста реални опасности  и истински риск да бъдеш въвлечен в някакво застрахователно събитие, да речем, т.е да ти наранят окото, например.

Източниците за необходимото принадлежности и „въоръжение“ за участниците в тази игра бяха основно два. Подочистачките у дома и антените по покривите…

Нека ти разкажа.

Подочистачката беше предтеча на днешните роботи за почистване на под. Но докато сега те се движат сами из апартамента, тогава домакинята или доброто дете препускаха и търкаляха из стаите в жилището нещо като кутия с четки, върху която беше завита дълга пластмасова тръба. Е, тази тръба се режеше на две и ставаха две тръби, през които се изстрелваха свити на ръка хартиени фунии. По елитния и висок клас въоръжение за играта „на фунийки“ се получаваше от алуминиеви тръби от телевизионни антени. Само че първо трябваше да бъдат набавени чрез бърз рейд по покрива на къща или жилищен блок, иначе казано атака срещу антената, отчупване на тръби и бързо бягство преди гневните телевизионни зрители да са уловили хубостника на местопрестъплението.

Най-страшно оръжие бяха двуцевките, т.е две алуминиеви тръби, раздалечени една от друга от парче дърво и обвити с тиксо.

Моето участие в тази игра приключи в деня, когато две фунийки ми се забиха в лицето, една от които под окото. Тогава баща ми нареди да изхвърля „въоръжението“ си в казана за смет и сложи край на това приключение.

Забранени от кварталния устав на играчите бяха фунийките от оризова хартия или фунийките с карфици, защото те бяха толкова остри, че пораженията от тях бяха страшни. Почти никой не ги вкарваше в битките.

Следващата рискова игра за участници и случайни клетници беше онази с прашките и скобелниците.

Прашката беше за майстори на изстрелите с камъни. Тя се използваше за улов или отстрел на прелетни птици, котки или просто за чупене на прозорци. Да, бе…просто. Ония истории в училище за комунистическия вожд Георги Димитров, който като дете счупил прозорец и си признал деянието пред побеснелия стопанин на къщата с прозореца при нас не вървяха. Бягахме ужасено след счупването на някое стъкло.

Скобелниците бяха ужасяващо оръжие за масово поразяване на участниците във военните игри. Представляваха някакво Y образно приспособление с ластик, който се опъваше и изстрелваше малко парче тел с V образна форма. И това парченце…колко болеше при директно попадение…ужас!!!

Ловджийски игри

Е, това не бяха точно игри, а истински лов на пойни птички като калдъринки, скатета, фъняти чрез капани или отстрелване на косери, гугутки и врабци чрез прашки. Имаше и момчетии, които ходеха на езерото Вая и ловяха с кепчета гупи, т.е декоративни рибки и ги продаваха на своите връстници. Ами, живееха дори и в буркан. Веднъж един хитрец продаде изгодно на някакво момче от махалата попови лъжички и го излъга ,че това са декоративни рибки от семейство „сомчета“. След някой друг ден гордият притежател на …хм…сомчетата установи, че рибките му имат вече крака.

Отборни игри

Нека наречем така времето, което момчетата прекарваха в игра на футбол, волейбол, баскетбол …най-често на един кош и…

..и да преминем към другите изтощителни занимания.

Гоненица

Тази базова махленска игра имаше различни правила  навсякъде. Общо взето се свеждаше до това, че един бяга, а друг го гони и трябва да го докосне. После пипнатият на свой ред гони други. Скучно ли ти се вижда? Ами, гоненицата ни подготвяше за живота. Нима цял живот не тичаме след някой човек, хора, работа, автобус или кариера?

Между другото съм длъжен да ти кажа, че в онези времена на улични игри и занимания в подблокови пространства момичетата също изобщо не си поплюваха и игрите им бяха всичко друго, но не и кротки.

Тази тяхна игра на ластик. Никога не ми беше ясно как правят някакви свръхсложни подскоци, след които ластикът се увиваше по телата им и те изричаха нещо като заклинание „Ема, еса са“  и прочие такива енигматични заклинания.  Играеха това до припадък. Опитах два три пъти, но краката ви се вързаха на фльонга и падах срамотно на земята.

Ами прочутата „куцанка“. Чертаеха се някакви квадрати с цифри по плочника или по асфалта на улицата. И парче керемида трябваше да се подритва така, че да попада в определен квадрат ,за да носи някакви точки. Айде, сега ако искаш пробвай и ще установиш ,че е ужасно трудно хем да балансираш на един крак, хем да скачаш и едновременно с това да риташ керемидата или камъка, наричани с общото „кама“ . Но момичетата тогава го правеха с лекота.

„Народна топка“  Това си беше като масов гладиаторски бой, ама за момичета. Е,  някои момчета също се включваха, но много често за техен срам биваха отстрелвани от пъргавите девойки.

„Криеница“ …това пък беше стратегическа игра за момчета и за момичета, развиваща умението да се сливаш с заобикалящата среда. Формираше също така чувство за ориентация и помагаше да свикнем с бягането . Един заставаше с лице към дърво или стена и броеше до двадесет, да речем, а всички останали се криеха на разни места. След отброяването момчето или момичето тръгваше да търси скритите. В момента, в който видеше някой от тях, търчеше като гепард, за да стигне дървото или стената и да „заплюе“ разкрития. Махалата ехтеше от „пу за мен“ или „пу за еди кой си“…

Скачането на въже беше друга игра за баланс, отскок и издръжливост.  Две момичета въртяха въже, а над него подскачаше до изнемогване друго момиче. Или едно момиче въртеше над главата си въже, а над него скачаха няколко, докато издържи само едно, което ставаше победител.

Стигаме и до някакви по-общи игри, които привличаха еднакво и момчетата и момичетата.

Играта на стена. Момичетата хвърляха топката в стената и трябваше да я уловят при отскока и. Същевременно правеха сложи завъртания, пляскания с ръце или подскочи, преди да хванат топката.

Момчетата пък ритаха топката в стената и всеки следващ трябваше да не допусне да мине зад гърба му или да се отдалечи толкова, че да не може да я прати обратно в стената.

Сещам се и за още една странно изглеждаща за теб игра, млади ми приятелю.

„Ръбчета“. Играчите заставаха срещу тротоар и трябваше да уцелят с хвърлена топка бордюра и да хванат отскочилата топка. Изискваше се доста сигурна ръка и точен мерник.

Понеже стана въпрос за точен мерник, нека да ти разкажа и за играта на билички или топчета. Типична игра за момчета, в която се включваха няколко участника.

Изкопавахме малка дупка и всеки хвърляше по едно топче. Който вкарваше пръв, получаваше правото да стреля пръв. Е, беше си изкуство на войната. С палеца и показалеца на лявата ръка хващахме топчето, допирахме до него палеца и показалеца на дясната ръка и като със спусък изстрелвахме топчето, за да ударим с него нечие чуждо топче. Най- ценният трофей бяха „листенцата“, малки стъклени топчета с червени, зелени или сини шарки във вътрешността си, а за масовите играчи имаше очукани  и ужасно грозни пластмасови топузи.

Имаше страхотни майстори в тази игра, които бяха отнели „на обиранка“ като трофеи по една торбичка с „листенца“…е, аз не бях от тях.

Но уменията за точност се развиваха и чрез хвърляне на камъни. По време на битките между бандите от съседни махали камъните политаха направо към главите на съперниците. Резултатът беше кървав и включваше не една пукната глава. Диваци сър.

Я, да видим…какво е това…хм…предизвикателствата и игрите за смелост, ловкост и управление.

Те можеха да включват всякакви рискове. Каране на колело на задна гума, каране на колело по надолнище без ръце…моят кум в своите детски  години беше си разбил зъбите в една пейка, монтирана на „Дяволското надолнище“ в Морската градина в Бургас.

Лагерните колички пък бяха нещо като протомодел, прародител и прототип на  картинга. Не, не…нямаха нищо общо с твоя хувърборд. Те се задвижваха от собствената си тежест и развиваха сериозна скорост. Само че нямаха спирачка.

Една дъска, в долния край на която имаше лагер, се закрепваше с дебела гума към друга дъска, в четирите края на които имаше побити други четири лагера. Е, така се получаваше количка с кормило, която летеше със страшна скорост по надолнищата. Спираше в…спираше в стена или човек, които са се озоваваха на пътя и. Беше си безумно да се пуснеш с такова съоръжение, но го правехме постоянно. Веднъж задния лагер на количката ми мина през ръката и пръстите ми се разкървавиха, а един батко загрижено ме посъветва да се изпикая на раната за дезинфекция. Срам не срам, направих го .

Изпитание за смелостта на всяко момче и липсата на здрав разум за момичетата беше скачането от Моста на Северния плаж…аз, не скачах…майка не даваше.

Но виж катеренето по дърветата си беше масов спорт. Това беше любимо занимание и начин да се извисиш или…да се приземиш от някой тънък клон.

Катеренето, друже мой, беше част от много детски игри. Беше важно да умееш това. Иначе как щяхме да проникнем по разни тавани или да се спуснем през прозорците в някое мазе, за да направим инвентаризация на компотите?

Така стигаме до ролевите игри от типа на „Набери си череши“, Набери си сливи“ или „Набери си ягоди“. Ще питат сигурно защо е нужно катерене, щом ягодите растат по земята. Ами, нали трябваше да прескачаме или да се катерим по оградите. А за сливите и черешите, то е повече от ясно, че те бяха по клоните в чуждите дворове и градини и до тези дарове можеше да се стигне само чрез катерене. В нашата тайфа нахлувахме и в чужди дворове, за да си вземем луковици на лалета и нарциси. Ама, подобни трофеи не бяха за хвалба. Надявам се, че момчешките ни набези имат давност, защото току виж пазителите на закона ни привикат на разпит.

 Стигаме до игрите, свързани с изкуство.

Имаше деца, които обичаха да рисуват с тебешири, с креда или с парче керемида, но в тези занимания потъваха по-спокойни момчета и момичета.

Спомням си, че веднъж във втори или в трети клас нарисувах танк и нашата учителка ми се скара, защото всички други рисуваха слънца и цветя или животни. Ако бях нарисувал жена с мустаци, можеше да кажа, че е хайдутка и да ме похвалят, пък аз танк. Какъв идиот.

Виж, артистичните превъплъщения бяха различни. Играехме на Зоро, Супермен, Роки, Брус Лий или кой да е монах от Манастира Шао Лин , по-късно Рамбо. Това бяха мечтани роли в нашите игри с имитации на филмови сцени и герои. Да не говорим, че след излъчването на филма „Банда БМХ“ всички луднаха по скоковете и въртенето с велосипеди. Колко спукани глави, обелени колене и окървавени ръце влязоха в статистиката тогава.

Стигнахме в този обзор на детските игри и до странните занимания. Към тях причислявам участието в манифестации, спартакиади  и предаване на вторични суровини. От всяко дете се очакваше да донесе няколко килограма хартия или метал, за да се класира класа му по-напред в социалистическото съревнование.

Ама откъде да ги вземем, никой не казваше. Затова тършувахме из чужди тавани и мази, за да намерим хартия и да я занесем в училище, където ни хвалеха за нашето усърдие, а всъщност произходът на тези суровини, които предавахме,  беше малко …хм…криминален. Мижи, да те лажем.

И накрая в моя списък на детски игри стигаме до игрите за напреднали деца.

Играта на „Шише“. Отраканите деца се нареждаха в кръг, но вместо конфигурацията „роднина милиционер“  заставаха  в кръг „момче-момиче-момче-момиче“ и в средата поставяха шише. Завъртаха го и гърлото му сочеше един участник, а дъното му срещуположния и двамата трябваше да се целунат. Това си беше чиста махленска еротика за подрастващи деца мераклии.

Та, друже мой…играехме навън като бесни, а вие сега хващате бяс пред компютъра в някоя тъмна стая, а около вас се стелят опаковки от чипс, шоколад и кутии от пица.

Нямам никакво съмнение, че нашите детски игри бяха по-хубави и по-интересни от вашите.

Значи, ще ставаш от компютъра, а? То, аслъ ти вече четири часа стоиш в тази стая.

Ами, я остави  новата игра на „HITMAN“ . чакай, тъй за малко да седна на твоето място. Не ме гледай, че съм чичка. Eййй, видя ли как го гръмнах в челото този войник.

Добре де, и вашите игри не са лоши. А новата версия на „CALL OF DUTY“ имаш ли я? Дай насам нещо шутърско, остави ме пред монитора, пък ти отиди навън на въздух. Виж какво слънце грее навън. Не, не…аз ще остана в стаята. Недей вдига щорите, де,  че да не ми свети на монитора. Хайде, отивай. Аз оставам тук, защото съм се наиграл навън за цял живот.

Брей, това ниво е страшно, бе. Ха, видя ли как го гръмнах от 50 метра…

Да, да…после ми пусни FIFA 2019.

Автор: Красимир Калудов.

 

Ако ви е харесала тази история, подкрепете ни в усилията да ви разказваме и други като нея

Подкрепете ни със сума от:
Коментари

различно ...


култура ...


ориентири ...