различно 02 март 2019 2019-03-02 2019-03-05 https://www.burgas-reporter.com/attachments/c83adf45d5bce50a3bcb5d1375420c8ebdba5b64/store/fit/600/400/7a02081284d3eb095c5bc191a0fbd58a115c2bcc6cf43196e6f11aca4877/article_image

Burgas Reporter Ltd.

Филмът „Да помним“ на Алберта Алкалай или неразказаната история за спасяването на бургаските евреи

Бургазлийката Алберта Алкалай е един от най-дейните представители на еврейската общност в града. Преди няколко години тя си поставя за цел да възстанови историческата справедливост като изкара от забвението имената на онези българи, които са поели риска да спасят от лагерите на смъртта своите приятели, колеги и съседи евреи.

Своят прочит на тази неразказана история тя представя във филма си „Да помним“

Потърсихме Алберта Алкалай, за да сподели своите преживявания, докато е събирала къс по къс, страница по страница, спомен след спомен информация за тези страшни години, в които българи се изправят срещу законите в българската държава, за да спасят човешки животи. Оказва се, че тази филмова творба се е превърнала в паметник, върху който са гравирани много имена на малки хора, които са направили нещо огромно.

Кога в теб се появи желанието да направиш филм, с който да покажеш тези неразказани истории, за които хората са чували, но не познават?

Винаги ме е вълнувал този въпрос, свързан със спасяването на евреите, с влизането в сила на Закона за защита на нацията, всичко за живота на моите прародители. Докато бях дете, у дома никой не говореше за тази мрачна част от нашата история. Когато влязох в гимназията, попаднах на един семинар в Полша и обходих лагерите на смъртта. Върнах се потресена и попитах моите баба и дядо „Истина ли е“ и те ми потвърдиха, започнаха да ми разказват подробности. Бях изумена колко много неща са скрили от мен, за да не раста с тези страшни спомени.  

Това е един синдром сред евреите. Докато насилниците мълчат от срам, че това се е случило, жертвите мълчат, за да не предадат това като травма на децата си. Доста късно разбрах за това какво се е случило. Разбира се, знаех, че съм еврейка, че името ми е различно от имената на всички останали деца. Но нищо повече като самосъзнание, че съм по-различна от всички останали.

Когато започнах да разпитвам моите прародители, какво точно се е случило, да навлизам в тази история малко по-дълбоко, се появи филмът на Спилбърг „Списъкът на Шиндлер“ . Освен, че беше презвъзходен и покъртителен, разбрах, че Спилбърг е получил писва от цял свят. Хора, които са преживели ужасите на Холокоста, му пишели. „Този герой от филма ти лично го познавам“, „Ти разказваш историята, но не е точно така, аз мога да я разкажа“ и изведнъж се отприщва тази стаена енергия, която е била под похлупак. Всички искат да разкажат. Тогава Стивън Спилбърг разбира, че истинската история е в личните истории на хората, защото всеки пази своите спомени и истината в тях е под специфичен ъгъл и само когато се съберат всички тези спомени на оцелели, на очевидци, тогава може да се говори за историческа обективност. И Спилбърг прави една фондация , казва се „Шоа“. Шоа на иврит означава катастрофа. Това е името, с което евреите по цял свят наричат Холокоста.
Аз имах щастието да попадна в тази фондация като интервюиращ за България, а тя работеше в над 50 страни по света, където има евреи и всеки трябваше да разкаже какво се е случило в неговия град. Интервютата започваха от ранното детство на човека, разказваше ни за времето преди войната, по време на самата война, след нея. Едни разкази, автентични и достоверни. Някои от интервютата продължаваха по шест седем часа. Това не са класически интервюта, а нещо като изповеди.

Как издържаше на тези спомени?

Преминахме през специална психологическа подготовка, защото хората трудно говорят. Един вид, когато ти се просълзиш, даваш възможност на другия да плаче. Да отвори душата си. Успях да направя около сто интервюта в цяла България. С хора от Бургас, Шумен, Пловдив, Стара Загора, Ямбол. С оцелели български евреи, хора в съзнателна възраст, които са били на възраст от 16 години нататък в периода 1941- 1944- 1945 год.

Имам писмо от Спилбърг, с което той ми благодари за моето участие.

Когато направих тези сто интервюта, вече спрях.  Бях се усъвършенствала в професионален смисъл, но емоционално и психически това вече много ми тежеше. Спрях, защото започнах да нося цялата тежест на тези спомени. Казах си, че не можа повече.

Този интерес обаче остана в мен. Преди шест години, по повод на 70 годишнината от спасяването на българските евреи, а тази тема периодично излиза на повърхността с различни ракурси. По времето на Тодор Живков казваха, че спасител е комунистическата партия, после казваха, че е монархът, сега започнаха да излизат други имена. Всичко това ми се виждаше недостатъчно, а имената непълни,защото всички говореха за тази обществена енергия и силен обществен натиск царят да спре своята заповед.

Имало е Закон за защита на нацията, еврейското население е живеело при много тежки условия. Без право на работа, без право да имат радиоапарати, без право да посещават емблематични места в града, без право да ходиш в университет, много рестрикции. Мъжете от 18 години нагоре са викани за робски труд по девет месеца. Трошат камъни и чакъл без заплащане. Тези семейства буквално са оставени на произвола и на подаяния на приятели, за да могат да преживяват. Всички живеят в очакване да се случи най-страшното.

Слава Богу, това не се случва в България и аз бях любопитна да разбера, как е бил постигнат този обрат. Имах в главата си всички тези спомени на хората, които съм интервюирала, и реших да се задълбоча повече. Като документи, архиви. Разказите са важни и безценни, но когато са подкрепени от документи, от актове на държавата, заповеди, писма, тогава нещата се обобщават и може да претендираш за историческа достоверност.

Започнах от нашия държавен архив. Намерих доста неща.

Реших да направя един разказ, съвсем непринуден. За да остане един паметник от това време. Исках да изразя по някакъв начин моята благодарност  към тези хора, които са допринесли за спасяването на моите баба и дядо, за да не заминат към лагерите на смъртта.  Казах си, че трябва да разкажа тази история. Направих този документален филм 30 мин, за да не е дълъг и да не е много кратък. Да могат да го гледат и деца и възрастни. Това е неразказана история. Изключително важна, защото когато говорим за спасяването на евреите, говорим за Димитър Пешев, за депутати, за митрополит Стефан, за…

А ти разказваш за малките хора, за неизвестните герои ли?

Да. Те са героите в моя филм. Идеята е точно такава. В моя филм да изразя благодарност към тези хора. По наша инициатива Общинският съвет удостои двама от тези герои, кмета на Бургас Пръвчев и Петко Росен, които са инициатори на този комитет за защита на бургаските евреи. Удостоиха ги с …“почетен гражданин“ , с „почетен съветник“… След това реших, че това е нематериална благодарност и няма да остане във времето. Затова създадохме този паметник в центъра и затворихме кръга. Този филм, този паметник…те са моят личен принос и на моето семейство. Да кажем благодаря на всички тези хора. Не всички ги знаем. Има много безименни герои, с чиито истории се запознавам постоянно. Не мога да ги включа всичките във филма и в студиите, които пиша по темата. Опитвам се да обобщя тези имена.

Най-важният тогава е градоначалникът в онзи момент. Закона за защита на нацията е действал, трябва да се спазва, но по някакъв начин те са дали някаква свобода на бургаските евреи. Търсели са вратички да не спазят закона. Наемани са евреи на работа, за да изхранват семействата си. Не всички, но има изключения. Намерила съм имената на тези търговци. Пешков, Скрипалчев, Зурков, Сава Димов от „Шуменско пиво“, които с риска да бъдат наказани от държавата, да бъдат глобени и съдени, те не са спазвали закона.

Тогавашният бургаски кмет Дянко Пръвчев, когато разбират заповедта за депортиране, той организира депутация, делегация от бургаски първенци, които отиват при монарха, за да се застъпят за бургаските евреи. Лично отиват при цар Борис I. В нея са Велчев от фабрика „Хемус“, Петко Росен, Хаджипетров пък е укривал главния равин. Изобщо имало е хора ,които буквално са въстанали срещу този закон.

Затова чисто апостолски ходим и показваме този филм. Той е за тези хора, за тези българи. Баба ми разказваше как с 30 кг. багаж, на 10 март трябвало да отидат на жп гарата, с влак еди кой си номер, с безплатен еднопосочен билет  да ги отведат.

Нямало е как да се скрият. Съседите им българи казвали.

„Вас не можем да ви спасим, но дайте ни детето. Имаме четири деца, ще скрием вашето, ще го гледаме“

Най-нормална човешка реакция, на емпатия, но толерантност, на добросъседство, на човещина.

Тогавашният директор на пощата в Бургас Желяз Петков живеел в една къща с тогавашния председател на еврейската община Аврам Аса. И когато получава заповедта с гриф „строго секретно“ за депортиране на 300 еврейски фамилии, по-заможни семейства. И Желяз Петков вместо да отиде в полицията и да предаде заповедта, той я скрива в джоба си и носи на своя приятел и съсед Аврам Аса. Така им дава 24 часа срок за реагиране. Не може да не я представи, но поне им дава възможност за някаква реакция или организация на еврейската общност. Не че могат да направят много, но всеки е гледал по своя си начин да помогне.

Разбира се, имало е фашизиране елементи от организациите „Бранник“, „Легионер“, имало е ексцесии. Но като цяло е имало голяма доза на съчувствие и съпричастност към бургаските евреи.

От филма „Списъкът на Шиндлер“ става ясно, че един германец е спасил 1500 евреи от лагерите на смъртта. А в България са спасени 48 000 евреи, но това много много не се знае по света. Така ли е?

Да, в Европа много не се знае. Имаше си причини. Когато аз съм изнасяла такава лекция във Франция и се учудваха как България е била съюзник на Германия на Хитлер, а евреите и не заминават към лагерите. Заминават тези от Беломорска Тракия, от Македония.

Моята прабаба винаги когато миеше ръцете си със сапун, плачеше ,защото нейните сестри с децата им са унищожени в лагера Треблинка. Не можеше цял живот това да го превъзмогне и преодолее. Но пък останаха 48 000 живи. И това е крайъгълният камък на нашата съвременна българска история. Трябва да приемем истината в нейната цялост. На никого не му е приятно да признае срама и грешката. Дали това е било компенсация и исторически компромис. Дали с живота на онези хора е платен нашия живот? Трябва да почетем паметта им и да кажем, че те са загинали по времето на управлението на цар Борис. Само че по същото време ние сме били спасени.

Избрах за девиз едни пасаж от Талмуда. „който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“. Нашата благодарност е към всеки един. Било е страшно време. Никого не мога да съдя или да обвинявам. Моята енергия е насочена към това да благодаря за всеки един спасен живот.

От твоя разказ излиза така, че добротата и човещината на малките хора е победила злото и жестокостта на правителствата…

Добротата на малките хора винаги побеждава. Спомена „Списъкът на Шиндлер“. Бях в Полша, в Краков. Направили са музей за Шиндлер. Изключително интересен, интерактивен, в приземната му част са направили цяла жп гара, с вагони, много е въздействащ. Неговото работно бюро, със стола му, с телефона. Имаш чувството ,че е излязъл от кабинета си и ей, сега ще се върне.

Мога да спомена името на Ирене Сендлер. Скоро правих изследване за нея и ще излезе моя статия. Това е една полякиня, католичка, която спасява над 2500 деца. Арестувана от Гестапо, със смъртна присъда. Измъчвали са я. Само тя не  е получила куршум в гърдите, защото еврейската организация е платила огромен откуп тя да остане жива. Един вид като жест на благодарност за нейния живот. Тя спасява 2500 еврейски деца, може би и повече. Тя скоро почина.

Каза, че най-много я ядосвало това до ярост, че се опитват да я определят като героиня. Казва ше „Аз просто правих това ,което ми диктуваше съвестта“

В този смисъл смятам, че онова ,което малкият човек може да направи, всеки един от нас, то е огромно. Винаги казвам на младите хора, на участниците в конкурса, който организираме е това, че всичко зависи от нас. Не да казваме „Ами те политиците така, ние нищо не можем да направим“.

Скоро бях на среща с една депутатка от Бургас и тя ми каза „Аз съм само един депутат, какво мога да направя“. Това за мен е неприемливо като позиция. Винаги има избор. Винаги човек трябва да постъпва по начин, по който диктува съвестта и сърцето. А ако си на страната на доброто, винаги има начин.

Сещам се в потвърждение на твоите думи за нещо казано от Шимон Перес…“Няма място за малки мечти“

Да, няма място за малки мечти.  Тази моя благодарност придоби  и други форми. Не искам да натрапвам на никого моя еврейски произход или еврейската кауза, но смятам, че има нужда от популяризиране. Ето, един филм на Спилбърг стигна до сърцата на хората от цялата планета. Защо нашата история да не бъде разказана. Тя е още по-голяма. Писахме на Спилбърг да прояви интерес към нашата история, избрах няколко случаи, които са доста кинематографични, интересни. Нямаме засега отговор, но смятам, че рано или късно ако това нещо попадне в ръцете на един голям майстор, ще стигне до сърцата на много хора. Чрез изкуството се преминават всякакви прегради.

Моят  филм е по разкази на жертвите. Удивително е това, че цялата ул. „Александровска“ в Бургас по онова време е представлявала следното. Дюкянчета, българин, евреин…българин, евреин. В командитните дружества …двама съдружници ългарии, един евреин. В търговските агенции…собствениците двама евреи един българин. Симбиозата е била много голяма. Ащо да се учудваме, че когато е влазъл в сила Закона за защита на нацията, е имало такива реакции. „Моят съдружник ще пострада. Разбира се, че ще се опитам да го спася и да му помогна“

Направих едно изследване за Бургас, кои са били магазинчетата, кафенетата, в които се е събирала бургаската общност, но това е отговор на моя въпрос. В една Полша нещата са били доста по-различно. Там децата от еврейското гето дори не са знаели полски език. И Ирене Сендлер, когато ги е спасявала, ги е учела как да кажат „Отче наш“, за да не личи, че са евреи. А българските евреи са били едно с българите. Това го показват и борбите за национално освобождение.  Жертвите, които евреите дават за България. Намерих едно писмо, което е написано от български офицери, които вече са били изселени в Израел. И в това писмо пише, че ако тяхната родина, майка България отново ги повика, те са готови да дойдат и да се сражават рамо до рамо със защитниците и. Това е изключителна лоялност. В днешно време като ценност не го виждам. Всеки бяга в чужбина. А представи си какъв подем на националния дух е имало в България.

автор: Красимир Калудов

различно ...


култура ...


ориентири ...