Имам един приятел, който може да не се обади няколко месеца, но изневиделица ще пусне съобщение „чакам те долу след десет минути”. За тези десет минути аз се защурвам – косата да си оправя, какво да облека – сред хора ли ще ходим, или ще бродим по гората, бански да взема ли, заключих ли, изключих ли ютията, спрях ли водата, че ако стане наводнение, заключих ли, ама ютията дали я изключих... Обикновено става въпрос за кратки пътешествия, които винаги са изненада. Дали ще крачим из самотния нощен Созопол, ще галим уличните котки и ще спорим по вселенски въпроси, или ще плуваме на Аркутино, може пък и на водните лилии да повисим малко, или да изкачим Лъвската глава, да се попечем на някоя скала край устието на Ропотамо, да тръгнем навътре във Странджа и да открием закътани параклисчета – всеки път е различно и аз никога не знам накъде точно ще потегляме.
Този път беше една чудна пълнолунна нощ, с тези луни, дето са незнам си какви веднъж на незнам си колко хиляди години. Няма нищо по-вълнуващо от призрачните оранжево-сини лунни сенки. Щяхме да ходим да правим нощни снимки и се насочихме към бреговете по пътя за Ахтопол, знаете ги, космически места - огромни поляни, завършващи с древни скали и щастливо в самотата си море.
Спряхме на един залив, далече от всякакви населени места, наместихме стативи, изкарахме столчета, бири, солетки, джунджурийки и седнахме да слушаме морето и да гледаме луната. Изведнъж нещо ме накара да наостря слух и сърцето ми се разтупурка. Първо помислих че е обикновен горски звук. Нощна птица, разгонена лисица - нещо такова. Но някакъв зов от другата страна на пътя събуди вкоренения ми усет за животно в беда. Глупости, въобразявам си – не може все на мен да ми се случват спасителни акции, я си гледай луната там и си трай. Тука е пустош. Гора. Чакалите ти вият на ушенце, можеш да им видиш и светещите очи. Няма населени места наблизо.
И все пак пресякох асфалта с алармиран коткомайчински инстинкт и в тъмното повиках "мааацииии, мамууу". МЯЯЯЯУ - отговори ми! Съвсем наблизо! В храста над насипа! Мамка му и вертикален насип! То, пък сякаш нещо ще ме спре. Покатерих се и се хванах за едни къпинаци, за да пазя равновесие. Опитах се да светна с мижавия телефон - грънци. Пуснах го на земята, сетих се, че ще го изгубя, даже го поизгубих, но се ориентирах и го пъхнах в джоба си. Маааациииии! А изпод драката ми отговори някакво бебешко, отчаяно, сърдито, ужасено МЯУ! Опипах тревата по посока на звука, той пък взе че млъкна. Мааацииии! МЯЯЯУ - изпод другия храст! Не бе, това е диво коте, сигурно тука си живее и си ловува. Може и тука да е родено... ама, бебешко е мяукането! Погоних го още известно време от храст на храст, даже седнах и поседях, за да може да свикне с миризмата ми евентуално, и се отказах. Слязох долу, прекосих шосето и се върнах при колата. „Боже, ако тоз мъник има нужда от помощ, помогни ми да помогна!” – казах си на ум. - Мяу. Мяу. Мяу! Последвал ме е и звучи като от канавката! Е, не съвсем, малко по-нагоре. В тъмното всяко боклуче ми се струва коте. Обаче в момента, в който със сигурност го видях, скоростно го натиснах и грабнах... Мяяяяу.
-Мякник! Какво правиш тук! Кой те е зарязал! А той веднага се гушна и замърка. Обикновен, раиран сив смешко. Явно добре гледан. Още бебешки, но се храни сам – веднага го пробвах с подръчни провизии. Приятелят ми, който спокойно си седеше и снимаше, само се обърна и каза: Къде го намери тоз смотаняк? – Не е смотаняк, той е Дисонанс! – Смотаняк е, как да не е, ела бе Смотан, ела да те погаля.
Гушках котето силно и се страхувах да не го изпусна, че чакалчетата вече го бяха надушили и надали щях да имам същия шанс да го спася отново. Ще се казва Смотан Дисонанс, на галено – Мото, обявих ухилена и така се прибрах с ново коте. Представих го на кучетата си, те не бяха много очаровани, но им се наложи за пореден път да се примирят. След време Мото беше осиновен, оказа се че е момиче и към днешна дата се казва Саманта Фокс. Много готина мацка.
Автор: Найс Вентура
