Не отпращайте коте, което ви е намерило

Love me, feed me, never leave me!” Garfield

Кот полез в лунный столб и хотел что-то еще говорить, Но его  попросили молчать, и он, ответив: - Хорошо, хорошо, готов молчать. Я буду
молчаливой галлюцинацией, –замолчал. Михаил Булгаков, „Мастер и Маргарита”

Стане ли въпрос за котки можем да си продължим до утре сутринта с котешки цитати из литературата. Обаче наистина става въпрос за котки и аз
сега ще разкажа за котките в моя живот. Макар че няма момент, в който те да не присъстват, някои особени Особи ще останат в сърцето ми категорично и завинаги.

Завръщайки се от над петнайсетгодишно странство, в далечната  1965-та година, дядо ми донесъл едно единствено нещо – черна котка с едно око.
Казваше се Марула. 

Сигурна съм, че до ден днешен представители на династията Марула обикалят махалата, ревизират контейнерите и навестяват кухничките на старите вдовици. А аз израстнах сред котки и често, за да приютя някое куче се налагаше да се сдобия с тяхното господарско съгласие. 

Отглеждането на котка като цяло е за мазохисти. Никакво партньорство няма. Ти си прислугата: готвачът, чистачката, портиера (особено!), личният магьосник, шутът, люлеещият се стол (импровизации върху гръден кош, гръб, ханш, където падне), играеш го често спасител "не викам за помощ, ама ела да ме спасиш, крещя телепатично!”, ти си Организатор. Изчакват те сутрин да помръднеш, за да се започне "мяу, това, мяу, онова". 

Тантарун се беше родил в моята стая, майка му – оправна междудворна котана, правилно беше решила да повери отрочето си на мен. Първо тайно, а после все по-явно и официално, започнах да го гледам, храня и гушкам. А той се превърна в куче. Абсолютно ми беше невъзможно да го накарам да спре да върви на панделка между краката ми и да не идва с мен по опасни места. Каквото и да правех, където и да се намирах, нужно беше само да извикам Мацкооооо и вселената ми отговаряше иззад някое дърво – Мяяяяяу! В свободното си време Тантарун обичаше да съзерцава папагала, който от своя страна му говореше „Ооооо, кво правиш бе? Кво правиш? Кво правиш!”

 Не знам как е с другите хора, но моите котешки любови винаги завършват трагично. Нямам нито едно коте, което да е доживяло дълбока старост. Но се научих и свикнах с това. Джак го измъкнах от контейнер – шепичка живот, отровен и хвърлен. 

Една комшийка - стара алкохолизирана вещица често правеше това на котките. Прибрах го, но скоро получи гърч и аз реших, че е починал. Завих го с одеалце и оставих уреждането на тленните му останки за сутринта. Обаче като се събудих и вдигнах завивката, отдолу нещо изключително живо каза Мяу! Така Джак остана при мен. Огромната ми кучка Берта много обичаше да го взима между лапите си и дълго и мляскаво да го облизва, пък той мокър и без особени шансове да се отърве само отчаяно протестираше. Джак беше епилептик. Така се случва често с тровените котета. Един ден, тъкмо беше в най-щурия си период, го съзрях как се заиграва от външната страна на терасата, за секунда се разсея и полетя! От петия етаж! Щях да скоча след него! Не знам как стигнах до долу – стоеше сгърчен,. хриптеше и пак беше тръгнал да мре. Винаги съм вярвала, че котките просто стигат до дъното на ада, за да изпросят още един живот. Така и Джак след два дни отново беше лудото коте епилептик, добричък и гальовен... 

Лено пък го прибрах една есен, след като цяло лято беше талисман на продавачките от една сергия – хората си тръгнаха и го изоставиха. Първоначално ходех да го храня, но той беше такъв непривикнал на улицата будальок – не се помръдваше щом куче хукне към него и не се сещаше да се скрие от дъжда. Принудих се да го прибера. И ето какво съм записала в дневника си от времето, в което се грижех за него ( към днешна дата е осиновен от хомосексуална двойка руснаци и е много обичан и щастлив): „Гледането на котка е абсолютен стрес. Все нещо ти спретват и те изкарват от равновесие. Ей го ся - последния, Лено - до вчера беше полуумрял опършавял от бившата си домашновост, направила го непригоден да си търси храна, дойде тука и спа в несвяст няколко дни, окопити се и хукна по парапети, первази и покриви. За една минута да го изтърва от поглед и вече трябва да го спасявам. 

Вчера видях само една опашка почти на покрива, изпаднах в ужас и дръпнах ядосано тази опашка, а собственика й скочи в съседната необитаема тераса, та се наложи да прескачам терасите на петия етаж, от външната страна, да го вадя от там. Засилва се и по врабчета. Като го затворя вътре пък, имам проблеми с аромата на на котешката тоалетна, макар че е фръцнат талков неутрализиращ бетонит - грънци. Грам спокойствие няма. А сутрин като се събудя седи и се взира в мен като някакъв поетичен призрак, ама с леко убийствен поглед. Котки!

За финал ще ви кажа: Котката си избира човека! Не отпращайте коте, което ви е намерило, това е истинският ваш Късмет! До скоро!

Автор: Найс Вентура