Това е една малка, съвсем малка история за родолюбието и обичта към България.
Извинявам се, ако в нейния край сте установили, че съм ви изгубил времето, като съм я споделил с вас. Но лично мен ме трогна и ме накара да се замисля заради поуките, които са в нея.
Днес в деня за прошка с жена ми посетихме един голям хипермаркет за детски играчки. Нали знаете, че на такива места покрай всички шарени и причудливи неща за децата има и много други ,които карат майките, пък и татковците да започват да се държат неразумно и да харчат пари за неща ,които може би не им трябват чак толкова много.
Както и да е. Нямам за цел да ви разказвам за маркетинговите трикове да добрите търговци и мърчандайзери, които знаят как да подредят стоката си така, че клиентите да купуват какво ли е.
На касата пред нас се нареди майка с с две малки момченца. Бащата не изтърпя да се реди на опашката и излезе вън на паркинга да чака семейството си. Бяха купили две дрешки, някакви играчки, моливи и блокчета за рисуване, още някакви дреболийки и ...едно българско знаме.
Платиха си и излязоха, а ние с жена ми се спогледахме просто онемели. Така се облещихме и навън на паркинга, когато видяхме как майката държи в една ръка торбата с покупките, а с другата ръка е хванала по-малкия си син, който вече развяваше българското знаме. До тях пък вървеше и второто дете. Всички се качиха в един микробус, облепен с фирмени надписи, от които ставаше ясно, че някой, най-вероятно бащата произвежда арматурни елементи.
Знам, знам, че дотук няма сякаш причина да ви разказвам всичко това. Само че не бързайте. Майката, бащата и двете момченца, едното от които размахваше българското знаме...те и в магазина и навън на паркинга говореха...те говореха на турски.
Не на друг език, а на турски. Да, децата и майка им бяха мургави и съм сигурен, че в ежедневието си неведнъж са чували или усещали едно не много добро отношение към себе си от сънародниците си българи.
Да не говорим за определени телевизионни предавания или послания от определени политици, които ги сочат с пръст заканително. Да, майката, бащата и двете дечица до нас говореха на турски, но в навечерието на 3 март, те си купиха българско знаме, а едното дете го развя гордо на паркинга...така както би трябвало да го вее всеки българин.
Днес в деня за прошка бих искал да помоля този баща, тази майка и тези две деца за всички случай, когато са ги обиждали затова, че са турци или цигани и за всички случаи, в които ще ги обиждат заради принадлежността им към един от многото етноси в България.
И бих искал да им кажа, че специално тях четиримата ги смятам за истински българи, много по-истински българи от много други мои сънародници, които утре показно ще се тупат по гърдите, където бие сърце изпълнено с омраза към турци, цигани, арменци, евреи, каракачани, власи, аромъни, руснаци, които са родени в България и искат да родят децата си в нея.
Бих искал да помоля това семейство за прошка и да им благодаря за малкия урок по родолюбие, който те ми изнесоха точно в навечерието на Трети март. Бих ви стиснал ръката, но се боях, че ще ви обидя затова, че съм се впечатлил от нещо, което е най-нормално за вас четиримата.
Много ви благодаря. Щастлив съм, че точно вие развяхте българското знаме, не заради пряко телевизионно излъчване или партиен конгрес, а просто, защото това знаме означава нещо за вас.
автор: Красимир Калудов
