Катастрофично приключение в Лозенец

Спомен от няколко лета назад

Що за авантюрист трябва да е човек с морско жителство, за да отиде да отиде на лятна почивка в някое шопско село, където е пълно с ваканционно настроени  софиянки и съответния брой софиянци.

Явно аз съм такъв човек, щом послушах жена ми и от всички възможни населени места, избрахме  селото Лозенец, което се намира на брега на морето в община Царево.

Трето поредно лято ходим там и лично за мен съжителството с толкова превъзбудени ваканционери от Шопско е голямо изпитание на волята. Наистина е все едно, че сме отишли на ваканция в някое село край София, по чиито улици щъкат само столичани. Усещането е все същото.

В таз годишното кратко издание на риалити шоуто „Бургаско семейство превзема Лозенец” заложихме на уикенд почивка в местен семеен хотел.

Туристическото обиталище е разположено в „ситито” на Лозенец и за стратегическото му значение говори това, че в приземния му етаж се намира единственият банкомат в населеното място. Поне така пише ръкописно върху една обяснителна табела. Само не знам дали това е повод за гордост или витиеват призив към картодържателите да не прекаляват с тегленето на пари, че да не останат на сухо хората без кеш.

Обвит в мистика е и изборът на име на хотела. Може да е почит към Света Ирина, към някоя знатна баба Ирина с важно влияние върху родословието на собственика на туристическия обект или просто носи името на притежателката на сградата.

Главата на приятелското семейство, с което изпълнихме етажите на временното ни местообитание, започна почивката си ударно. Малко след като изприпкахме навън, за да ходим на плаж, се оказа, че неусетно е настъпил с пълната площ на своите маркови чехли кучешко лайно от голям калибър. Абсолютен малшанс. Някакво псе беше декорирало бая голям периметър и те ти булка Спасов ден. Наложи се да увие в найлонова торба обилно ароматизирания чехъл и да защъка бос. Всъщност нещастният приятел Златин толкова се притесни от настъпаната кучешка тор, че въдвори двете си невръстни деца, жена си и тъща си в една кола, прости се с тях и с мрачно изражение каза, че ще се качи в лодката си и ще пристигне при нас по море. Рече това и изчезна все така...бос. Вървеше, пиеше нервно вода и разиграваше етюд „Изворът на белоногия”

След тази уханна увертюра нашата експедиция се изнесе към къмпинг „Корал”, където попаднахме в милото общество на два крайбрежни бара, плеяда руски туристи и задължителните софиянци под чадърите. Една от столичанките се беше намазала толкова обилно със слънцезащитен  крем по лицето, че мязаше на стенопис или на лоша версия на японска гейша , но не това беше интересното в нея, а банският и костюм, който според преценката на жена ми беше по-скоро бельо, отколкото бански. Не че ги различавам двата артикула.

Водата наистина беше чиста, небето синьо и след около 40 мин. се чу рев на двигател и от морската синева към залива на къмпинга се зададе лодка, а в нея нашият злочест приятел Златин, който от стъпването си в Лозенец беше подложен на изпитания от съдбата.

Естествено той не можа да ни открие и се скиташе немил недраг по крайбрежието и се взираше тъжно в брега. Наложи се да подскачам като орангутан на плажа, за да могат моите цветни шорти да му послужат за ориентир. Кой знае какво са си помислили плажуващите. Хубаво поне, че никой от тях не звънна на Центъра за психична помощ, за да докладва за наличието на пощръклял възрастен мъж, който изпълнява без почивка серия от подскоци под жаркото слънце.

Скиталецът из морската шир най-сетне ме видя, усмивка озари лицето му и той явно вече беше напълно забравил съприкосновението си с онова кучешко лайно, изключи двигателя и загреба с веслата, на брега с копнеж го зачака милата му съпруга и тогаз отнейде се появи морски патрул с надуваема лодка в състав два броя служители. Работата се спече.

Естествено нямаше как да чуем какво си говорят, затова ще се доверим на рапорта на двамата патрулиращи.

По същото време аз и жената на Златин стояхме на брега. Вече бях престанал да скачам, за да го ориентирам с моите шарени кюлоти. И без това сигурно всички бяха наизустили шарките по моята задница. Видяхме го как се отдалечава и се стопява в далечината и ни стана тъжно. Горкият...вече от часове беше в Лозенец, а все не можеше да стигне до плажа.

Унило се тръснахме на хавлиите. Половинката на невъзвращенеца тъжно се вторачи в пясъка, аз млъкнах в съчувствие към семейната им драма, но тогава се доближи мила девойка, който положи началото на увлекателната си изповед на тема „За ползите от кърменето”

Не че съм надавал ухо, все пак тайната на изповедта е свята, но явно двете дами ме възприемаха като мебел, демек като плажен чадър  и затова в разговора волно се размятаха едни гърди, едни изстисквания на кърма и като тънка червена линия през целия разговор кърмещата дева пускаше лозунга „Значи ти казвам, аз съм много упорита жена”

А изповедта продължаваше с разточителни детайли. „ На, нямам вече гъста кърма, ама стискам и ти казвам аз съм много упорита, ама на детето всичко е „Келвин Клайн” и аз се изтисквам вече шест месеца, миналото лято бяхме в Бодрум, ама иначе имам много кърма и се стискам, ама не е като в началото, излетяхме от европейската част на Истанбул, ама май ще спирам да кърмя, но ти казвам, че значи аз съм много упорита жена”

Бях застинал и поддържах вцепенението си, за да се сливам с пясъка, че да не стресна изповядващата се дева и да и секна кърмата.

А на къмпинг „Корал” не беше лошо. Крайбрежният бар предлагаше всичко дори и тирамису при това хубаво. Водата беше чиста, ивицата поддържана и изобщо си струваше човек да опъне организъм там.

След около час и половина Златин най-сетне се добра до плажа и започна да възстановява разбитата си нервна система с бира. Така го оставихме...там на бара омиротворен и обирен в компанията на прочут телевизионен водещ със зле епилирани гърди и приятелката му със зле изстъргани пети.

А вечерта из Лозенец тълпите софянци бяха удавили всички улици на селото.

Намерихме едно хубаво заведение с хубава градина, а масата, която избрахме, беше фронтално срещу големия телевизор, където вече се излъчваше мач на ЦСКА и щяхме да седнем...но уви. Жените поискаха да се ходи на прочутия ресторант „Мезе”. С какво е прочут ли? Ами с това, че жените искат да ходят там, защото там ходели „известни” хора...демек освен телевизионен водещ със зле обръснати гърди, може да се види пийнал син на бивш зет на бивш генерален секретар на БКП или някой друг такъв. Нейсе, запъплихме в индийска нишка по плажа общо девет човека и когато стигнахме до лелеяния ресторант, се оказа ,че нямало места...всичко било запазено.

Айде обратно, като по пътя ние мъжете не спряхме да мърморим, върнахме се до онази хубава градина, където вече нямаше места и се наложи да скитаме по улиците, за да намерим ресторант със свободни места, с телевизор и с видимост към него.

Накрая се забихме в една механа, над която се стелеха облаци от скарата, а телевизорът не работеше, защото дистанционното му било в шефа , а същият липсвал. Наложи се да гледаме мача на телефон. 

ЦСКА не победи, омирисахме се на скара и се прибрахме в хотела, където водих гладиаторска битка с огромната си, дебела и твърда възглавница, която май беше пълна с глина. Преди това пътьом изпих един ром в отсрещното заведение, но твърдото възглаве изтри приятното ми опиянение и будувах като бухал до зори.

На сутринта облаци бяха покрили Лозенец, духаха ветрове, а поради липсата на възможност за плаж, по улиците имаше тълпи от скучаещи софиянци. Ами, да...то в това село не си ли на плажа, просто няма къде другаде да си. Свинска му работа.

„От няколко години практически не колим прасе”  поверително споделяше  управителката на хотела пред някаква своя довереница във фоайето, докато минавах край тях с една торба мазни мекици, банички и гьозлеме от близката баничарница. И това ако не е свинщина.

И така покрусени се натоварихме на колите и си тръгнахме към Бургас. Поне някой беше благородно отмил огромното кучешко лайно, който постави такъв печат върху нашата уикенд почивка.

Вече нищо не можеше да ме учуди. Нито огромното автомобилно задръстване, нито рекламния билборд на арматурен двор „Морски полъх” /предлага заготовки и всякакви профили винкел/, нито рекламата на мебелен цех, презентиращ изделията си чрез две въздебели моми с червени чорапогащници. 

Лозенец остана зад гърба ни. 

автор: Красимир Калудов