Обещах, че ще завърша позитивно

Понеже съм силно притеснена относно читателското внимание върху статиите си, от време на време, прочитам по нещичко на човек, осмелил се да ме слуша. Явно никога няма да забравя онзи ден. Обикновен ден, в който реших да прочета няколко статии на мой познат. Момчето беше искрено и след като от неудобство ми направи скромен комплимент, ми зададе въпрос. Попита ме защо пиша само за негативни неща. Да ви кажа честно, никога не бях поглеждала нещата от тази страна. Всъщност никога не съм си мислела, че гледам света през мрачна призма. Не съм предполагала, че мога да прозвуча „иначе“ на някого. Сигурно е заради иронията. Тогава му отговорих, че по принцип съм супер позитивен човек и явно целият този негативизъм идва от някое тъмно кътче, разположено в дълбините на душата ми. Той ме репликира: „А защо вместо само да хленчиш, не направи нищо по въпроса?“. „Защото няма какво друго да направя, освен да пиша“ - отговорих. Този разговор естествено отшумя покрай ушите ми, като паднало на земята есенно листо. По-късно, на следващата седмица, ми се случи нещо зашеметяващо и впечатляващо – за жалост тези определения биха звучали на място, ако говоря за нещо хубаво. Не ме разбирайте погрешно, аз не обичам да бъда мрачна и черногледа. Дори ви обещавам хепи енд в края на историята. Просто запазете самообладание и изчетете докрай статията. На път за университета, излизах от входа на метрото, когато съзрях една жена. Представете си жена, пенсионерка, на видима възраст 70 години, която седи там, защото има голям поток от хора. Тя раздава рекламни листовки. Не можете да си представите нейната обърканост! Може би, се доближава до реакцията на дете, загубило от полезрение родителите си. Жената нямаше изграден подход, тя объркано раздаваше листовките, като вместо „Заповядайте“, казваше „Добър ден“. Тя не просеше, тъкмо обратното. Сигурно затова якето й беше прокъсано. Чувала съм, че просяците заработват добър дневен надник. Тази жена ще вземе двайсетина лева максимум. Няма нужда да ви обяснявам каква е причината жената да раздава листовки при минусови температури, вместо да пътува в някой автобус ( както правят нормалните пенсионери рано сутрин). Ако не разбирате причината, сетете се за един отговор даден на една работничка. Отговор, който се разпространи в медиите със скоростта на светлината и отшумя със същата тази скорост. Беше нещо от типа „Вместо някой да ми праща глава лук, за да ми покаже какво яде, да си продаде златата и да си купи храна.“ Без коментар. Обаче аз се замислих – не дадох правилен отговор на моя познат. Защо не пиша само за позитивни неща? Ами вижте, аз не употребявам тежки наркотици (надявам се и моите читатели), даже никакви опиати не употребявам. Така че, няма смисъл нон-стоп да ви разправям колко е розов светът, заедно с всичките пчелички, мухички и цветя. Щастието и красотата съществуват. Когато човек се сблъска с подобен позитивен момент, той няма нужда от думи. Нали знаете клишето, че щастие има в онзи момент, когато думите са излишни. Когато си щастлив, не изпитваш нужда да крещиш пред света, че това е така. Напротив, искаш да запазиш момента за себе си и за близките си, искаш да остане личен. Обаче какво правиш като си нещастен? Очевидно тук нищо не правим, ама нищичко. Дори аз нищо не направих. Хората подминаваха като остаряла крайпътна сергия, жената с листовките. И аз я подминах. И сега пиша. Пиша, защото искам някой да обърне внимание. Знам, че не откривам топлата вода. Наясно съм, че повечето хора в България знаят как живеят сънародниците им. Обаче те даже и не пишат. Щото тук, ако твоята паница е пълна, чуждата не е от значение. Тук е България, която се вози във влака и страда от хорските погледи, които я гледат с насмешка. Обещах, че ще завърша позитивно – вече пета минута гледам втренчено екрана. Сигурно ми се спи. Аз какво да направя? Явно единственото смислено държание на 20 годишен човек, е да си сложи розовите очила и да се прави, че живее в Америка. Усмихнат ден ви пожелавам. Усмихнат, а не объркан. автор: Пламена Джигова Коментари