Да набиеш присмехулник

На 21 години съм и съм от поколението, свикнало да празнува модерната Коледа. Не знам дали е смешно това определение или пък не. Едно е сигурно, целта ми не е да се подигравам с този светъл християнски празник. Защо я наричам модерна? Отварям социалната мрежа, а вътре истински празник - снимки на трапези, камини, лъскави обстановки и скъпи подаръци. Имам чувството, че мога да седна на виртуалната маса на всеки един от „приятелите“ ми. Почти всеки се опитва да изкрещи нависоко колко е щастлив. В социалните мрежи място за консерватизъм отдавна няма, но все ми се струва, че Коледа е семеен празник – нещо интимно и съкровено. Тиха вечер, в която място за крясъци няма. Модерното не идва само от виртуалното пространство. Все пак уж говоря за празник, а вися пред компютъра. Знае ли човек, сигурно човечето, което на Коледа седи с коледна шапка пред компютъра, а през останалото време просто седи пред компютъра, съм аз. Случи ми се да попадна и на няколко коледни информационни емисии. В светлата нощ, големите телевизии изсипаха куп мрачни новини, последвани от няколко небрежни вмятания за участието си в благотворителни кампании. След този парад на суетата и ужаса, завършиха с „лека и приятна вечер“. Признавам, явно не съм добре, но вечерта трудно би могла да възвърне приятността си. Половин час съм слушала за злополуки и инциденти, обаче аз съм безчувствен дебелокож негодник и това изобщо не може да смути коледния ми дух. Имам подозрение, че със скептицизма си, започвам да приличам на журналистите, които в материалите и предаванията си, не спират да размятат вулгарни епитети за „обстановката, в която сме принудени да живеем“. Не ме разбирайте погрешно, не искам да бъда лицемерна. Коледните статуси и аз ги обичам. Всяка година си мечтая, как мозъкът ми сътворява толкова гениален статус, че той обикаля света, а посланието ми успява да докосне милиони хора. Като онзи перформънс на Бийонсе на Световния хуманитарен ден и песента й „I was here“. Обаче все не ми се получава.. Не съм Бийонсе, нито нейния екип. Единственото, което мога да направя, е да ви подаря една коледна история, която ми се случи предпразнично. Мястото на събитието няма да ви учуди – БДЖ. Материалите ми толкова често започнаха да черпят вдъхновението си оттам, че се замислям дали не прекарвам прекалено много време във влаковете. Сигурно трябва да си намеря работа там – хем перфектни трудови условия, хем неизчерпаем източник на вдъхновение. По време на поредния ми круизен курс (то си е цял круиз като се вземе предвид всичкия сняг, в който тънат вагоните) се запознах с едно обикновено ромско семейство – 2 момиченца на 4 и 5 години, и майка им - може би на 18 (даже са й много). Стана случайно – излязох да говоря по телефона (не извън влака, а извън вагона) и някой ме дръпна за блузата – беше едното момиченце. Майка му ме погледна изплашена и то отнесе такъв юмрук в главата, какъвто не сте виждали и в най-сериозните екшъни. Дадох й знак да спре, защото момиченцето не ми направи нищо – просто се закачаше по детски. Когато приключих разговора, попитах ги на колко са. Те не знаеха български, майка им ми отговори. Влязох в купето. Знаех защо тези три пътнички стояха на студено пред вратата. Всички ги гледаха странно. Бяха мръсни. Те не бяха желани там. Всъщност, те никога няма да бъдат желани където и да е. Стига сме се залъгвали с бабини деветини за равнопоставеност и либерал. Далеч сме от тези понятия. По страшното дойде почти накрая на пътуването. Погледнах през стъклото и видях как майката започва да се кара на децата. Не можех да спра да гледам към тях, което изглежда я вбеси повече и тя започна да ги бие. Такъв бой наистина не бях виждала и в най-кошмарните драми. Тя хвана едното момиченце за главата и го изблъска няколко пъти в прозореца. Не искам да продължавам да ви описвам сцената. Беше зловещо. Наясно съм, че въпреки историята, много хора, които меко казано не са привърженици на ромското съсловие, няма да трепнат. Обаче тази история е за деца. Деца, които не са избирали родителите си, нито къде да се родят. Деца, които след време ще възпитават своите потомци по същия начин, защото друг начин не знаят. Деца, които ще се озлобят срещу всички в тази държава и ще крадат и грабят, защото са свикнали да бъдат аутсайдери. Деца с големи очи и ограничени възможности.  Очи, които не могат да скрият благодарността си за получено пакетче солети. Очи, които отвръщат добродушно на отвратените хорски погледи. Хапвайте скъпи приятели, хапвайте и си пожелайте на дядо Коледа по-малко качени килограми. А може би някой, някъде там яде бой. Аз си пожелавам за Новата година една по-весела статия. Коментари