Знаеш ли млади ми приятелю кой е най-великият футболен мениджър в Бургас, успял да направи немислимото и да привлече в отбора си действащи национали на България? Така да им влезе под кожата, че те да зарежат всичко и да дойдат чак до Бургас, за да играят със и срещу аматьори?
Не знаеш? Е, добре…навъртяхме няколко обиколки в лек крос, я, тогава, докато загреем с топка за мача след малко, да ти поразкажа няколко истории за кварталния футбол, които няма откъде да си чул.
Ще ти разкажа за Висшата асфалтова лига по футбол в Бургас.
Мдааа, хубава е тази изкуствена трева, нали. Я, дай пас…Дай пас по земя, де. Какво вдигаш топката във въздуха като шотландски бек от Партик Тисъл или като немски халф от Вердер Бремен от времето на Ото Рехагел.
Свали я тази топка на тревата, де. Напомняш ми на стопера Благо от нашия отбор. Той винаги викаше „Ша га пробвам“ и задължително изстрелваше топката силно, високо, и напред. Ама, понякога правеше уникални голове с тези свои „проби“ от трийсетина метра.
Дай сега да си подаваме от по-голяма дистанция. Еее, ама с тези фалцови центрирани топки мязаш на мощното и бързо ляво крило Мирослав Маджаров. Той биеше винаги ударите си с левачката с външен фалц. Не ме питай защо. Не питай и него, защото и до днес е избухлив и може да ти отвърти един зад врата. Няма как да е спокоен, защото е нервен като всеки фен на Славия и Ливърпул, а и често губи на белот.
Та, друже мой, ние играехме по игрищата в училищата. Това си беше истинска Висша лига. Висша, ама, асфалтова.
Бяхме два отбора по пет души, по шест души, по осем души, я внимавай…по дванадесет души понякога. Защото не връщахме никого.
Късахме гуменки, кецове и маратонки като вестници по тези ужасни настилки. А дори и най-невинното падане на терена водеше до такива кошмарни рани, че…както и да е. Ние играехме до припадък. Да не говорим, че в нашите млади години основно се играеше с тежките и отвратителни топки от 4.50. Четири лева и петдесет стотинки. Тежаха като камък и боляха много при удар в тялото. Е, истинските кожени топки бяха непосилна мечта за масовите квартални отбори. По едно време наричахме кожените футболни топки „бразилки“.
Игрищата на Механотехникума, в Строителния техникум, в ТОХ-а, в Електротехникума или училище "Иван Вазов", в училище „Петър Берон“, в „Любен Каравелов“, в училище „Кирил и Методий“, в „Димчо Дебелянов“ / ужасно тясно и дълго игрално поле, ако питаш мен/ ,“Васил Априлов“ в тогавашния комплекс „Толбухин“, теренът зад „Велека“ в комплекс „Изгрев“, „Любен Каравелов“ и „Петър Берон“ в днешния комплекс „Възраждане“ къде ли още не…и разбира се…най-великата арена на кварталния футбол, игрището на „реалната“ гимназия „Раковски“ …запомни това последното…игрище…, защото то има фундаментално значение в тази история.
Асфалт??? Да, знам, че си шокиран и предпочиташ да играеш футбол на трева или върху модерни саморазливни настилки, с хубавите си маркови обувки, но през 70- те, 80-те и 90-те години, че и през първите десетина години от новото хилядолетие в Бургас се играеше на асфалт.
Не че беше по-хубаво, но с това разполагахме. Алтернативата беше някоя поляна между блоковете в отделните махали и комплекси.
С моите приятели, съученици и връстници от комплекс „Братя Миладинови“ показвахме какво можем и се опитвахме да скрием какво не можем най-вече на игрището на Механотехникума или на Строителния техникум.
Днес игрището на Строителния техникум е вече супер модерно, но е заключено за кварталните футболни ентусиасти
Понякога на игрището на ТОХ-а или дори на тревния терен на Колодрума, а в не малко случаи на асфалтовия терен в кабелния завод „Васил Коларов“ или Елкабел.
Първоначално играехме като бесни мачове от сутрин до вечер върху детската площадка в пространството между блок 59 до бл 63 в к-с „Братя Миладинови“.
Наричахме игрището си „Кутийката“ или „Кутън парк“.
Бяхме изпочупили люлките за деца, за да ги превърнем във футболни врати.
Киро Дългия, Вальо Кушията, Мишо Аванака , Здравко Дако, Златко Папата, Веселин Еко, Тихомир Хъша, Цецо Техниката, скандалният Антон Калудов, който беше нещо като кварталния Пламен Гетов заради техниката си, изпълняването на всички статични положения, паса си, и мързела си, Мишина, Киро Звяра, Арто, днешният отец Севастиян, Иван Бостана, Къцито, Атанас Хръса, Шурдата, Асен, Мисито, Матей Коджейката, Гундата, Пламен Ганев, Николата, Пенчо, Диян Кройфа, Емо, Уантата, бат Диян, Диян Дългия, Скелчо, Въсето, Янис Плешис, това бяха местните герои през годините и още много много други, но преди да започнеш да се подиграваш, да знаеш, че най-голямата звезда от този плочник и от тази поляна след години стана Стойко Сакалиев, който облече фланелките на Черноморец, Нефтохимик и ЦСКА и скъсваше мрежите на противниковите вратари.
А за всички нас беше неописуемо вълнение, когато покрай игрището ни преминаваше център -нападателят на "Черноморец" Иван Притъргов...тогава ни се подкосяваха краката...та, той мой човек, беше със статут на жив футболен Бог за нас.
Безбройни мачове се играеха и в "Градинката" до днешното училище "Братя Миладинови"
От съседната махала край "Военна болница" пък излезе невероятният халф Мирослав Косев, един наистина гениален футболист на "Нефтохимик". Точно на тази улица / на снимката/ той разви своята изключителна техника.
Немалко майстори на топката показваха своите умения и на микроскопичния терен на старото училище "Братя Миладинови"
Как се казваше нашият отбор ли…През него минаха няколко генерации от играчи, в това число и привлечени от други квартали и комплекси извън „Братя Миладинови“ …хм…ами, в някакви турнири на фланелките ни пишеше „Професорите“, но веднъж в един турнир на игрището зад „Велека“ в к-с „Изгрев“ , понеже почти се сбихме, а водехме в резултата, ни нарекоха „идиотите“…та, виждаш ли…имената нямат значение.
Не ми се подсмихвай.
Играехме върху асфалта на Механотехникума като деца, като ученици, като войници, като студенти и като ергени, като глави на семейства…някои играят там и до днес.
Оооо, този финт беше добър. Еластика??? Браво на тебе. Ама, дали щеше да финтираш с него защитникът Валентин Парашкевов - Сосо? Пич, той просто щеше да те прегази като танк. Немски танк.
А този защитник беше изключително твърд в единоборствата и нападателите и халфовете падаха като круши, когато се сблъскваха с него. Нали ти казвам. Газеше ги като танк. Играхме върху асфалта с него рамо до рамо години наред. А брат му, Николай пазеше на вратата ни. Беше огромен вратар и може да се каже, че беше напълно безчувствен по отношение на страха. Общо взето се изсипваше върху нападателите като планинско свлачище и ги помиташе така, както „Байерн“ Мюнхен гази в Бундеслигата.
Веднъж Сосо ми каза възторжено „Ей, Каса…/така ме наричаше/ страхотен си, играеш като германец“ , а на мен ми се доплака от тази похвала, защото аз цял живот харесвам бразилския и испанския футбол. Ама, какво да се прави. ДНК-то ми беше на защитник дръвник.
Важно е да знаеш, че всеки отбор от Висшата асфалтова лига в онези години в Бургас си имаше игрище и час, в който играеше своите мачове. Нямаше шанс да се появи друг и да заеме мястото му, защото…защото така. Не можеше. Може да се каже, че тогава отборите бяха много повече от игрищата и затова понякога се налагаше да се обикаля от училищен двор на училище двор, от комплекс на комплекс, за да можеш да поиграеш.
Знаеше се, че на терена на Строителния техникум играят отборите на двамата Чавдаровци, на Ванката Ралев, на Капитана, на Веско, Гената, Гришата, Лъчо и толкоз. Те си имаха час и всички останали чакаха да се освободи място. Между другото те и до днес играят, нищо че са прескочили 60 години. Правят го с такава страст, че дори и професионалистите могат да им завиждат. Сигурно затова покрай тях на асфалта днес се мяркат и юноши на по 15 – 16 години. Ходят да играят с тях, защото има какво да научат. Можеш и ти да ги видиш всяка неделя от 10.30 часа. Легендите още са там.
В комплекс „Изгрев“ в последните двайсетина години на миналия век виртуозите на кварталния футбол играеха на игрището между 57 и 56 блок близо до казармата. Там правилата през 80-те години се диктуваха от Кранкъла, бат Панайот - Зико и компания.
Тогава се играеше и на игрището до 4 блок и върху импровизирания терен до 9 блок. После към 1986 год построиха игрището зад РУМ „Велека“ и класата се повиши. В тези години се появиха Наско Колев, един наистина феноменален играч, който имаше всички качества за професионален играч, Илия Рашев, футболния съдия Стойко Желев / дано не съм сгрешил фамилията му/. Друга арена на футболните битки в комплекса беше и игрището на училище „Йордан Йовков“. Асфалтовото игрище, а не някаква съвременна щадяща коленете настилка. Оспорвани срещи се играеха и в двора на училище „Добри Чинтулов“
В съседния комплекс „Зорница“ мачовете се провеждаха в двора на училището „Бенковски“ или на игрището на „Изгорялото“ училище „Климент Охридски“ , където блестяха Мишката, Пепсъна, Сосо, Благо Дългия, Радослав Тарльо и други такива вагабонти.
Но най-много през 80-те пък и през 90-те години в „Зорница“ се играеше на четирите асфалтови игрища до ЛУСК- а и Немската гимназия – спомнят си днес участниците в тамошните дербита.
Може да не ти се вярва, млади ми читателю, но там на ден сигурно минаваха по 300 деца и се влизаше от мач в мач, докато ти се подпалят гуменките.
Всяко дете, което не играеше футбол, се считаше за „нефелно“ от останалите – спомня си днес през смях един от героите на Висшата асфалтова лига.
Тогавашните звезди по тези места бяха Тошко Сиромаха, Калин Кулеманса, който стигна до мачове в „Б“ група и Мишо Ганев, един от най-големите таланти от детско –юношеската школа на „Черноморец“, който на 16-17 години вече имаше мачове в „А“ група с мъжете.
В к-с „Славейков“ всички футболни съперничества се случваха на игрищата на училищата „Антон Страшимиров“ и „Димчо Дебелянов“, които бяха конкуренти във всичко.
Безбройни дербита се играеха на асфалтовите терени двора на училище „Константин Преславски“, тогава с името „Димитър Полянов“
Момчетата, младежите и мъжете от комплекса спретваха здрави битки и върху затревения терен на спортния комплекс, но истинските квартални дербита се разгаряха на поляната пред блок 55, където бяха направили свое игрище с две железни врати и мрежи за тях, които се прибираха вечер.
На игрището между 56 и 57 блок пък за врати бяха използвани детските пързалки. Друго игрище приютяваше футболните виртуози от блок 58 и блок 59, а публиката ги аплодираше от терасите на блоковете.
Мачове се провеждаха и на асфалтовия терен на ВХТИ.
Някои от героите на дербитата в „Славейков“ бяха Ицо Злобата от „високите“ блокове, т.е блок 50 или блок 51, Пешо, Андрей от 56 блок и Николай Чопъра, лека му пръст.
Талантите извираха отвсякъде.
Из Италианската махала, т.е из днешния комплекс „Възраждане“ през 70- те и 80-те години футболните битки се водеха основно по площадките на училище „Петър Берон“ и „Любен Каравелов“ и по всички улици на квартала.
Може да ви се струва странно, но едни от най-здравите мачове тогава се играеха пред сградата на съда до театър „Адриана Будевска“ . Две дървета от едната страна ставаха врата и две дървета от другата страна ставаха втора врата и мачът започваше.
В тази махала и по тези терени звездите бяха Булгура, бат Марчо, Гането, универсалният халф Хито, Илийката Рашев, вратарят с рефлекси на горски рис Милен Бойса и разбира се …
Чакай, какво виждам…хилиш се пренебрежително. Спри, спри топката. Уф, това спирането ти е като къс пас. Все едно, че аз я спирам или някой руски халф.
Чуй ме сега. Именно от асфалтовите игрища, поляните и улиците на Италианската махала се появи Владо Пелето, иначе казано безпощадният централен нападател с убийствен нюх към гола Владо Стоянов. Неслучайно именно той замени на върха на атаката в „Черноморец“ Бургас легендарния Иван Притъргов, после след години спечели бронзов медал в „Ботев“ Пловдив, вкара своя гол номер 100 с екипа на Локомотив София и стигна до испанската Примера дивизион в Депортиво Ла Коруня. Беше голмайстор на националния младежки отбор и стигна до мъжкия национален отбор по футбол. А ти уважаеми докъде стигна от кварталното игрище с изкуствена трева?
Владо днес разказва, че до девети клас е тренирал волейбол и баскетбол, но невероятния си контрол върху топката е придобил от мачовете пред съда, на игрището в двора на училище „Петър Берон“ и на улицата.
Когато го видял как играе, един съсед отишъл при него и му подарил свика на Едисон Арантес до Насименто Пеле и му казал:
Ти ще станеш като Пеле.
И Владо стана голям футболист.
Между другото и други бургаски играчи изскочиха от тази махала в по-стари времена. Иван Гочев /вуйчото на Владо Стоянов/, Илия Димитров, страхотният вратар на „Черноморец“ и „Нефтохимик“ Дражо Стоянов, прекрасният защитник Цвятко Мутафчиев, Краси Николов, Тошко Русев…а за легендарните квартални звезди бат Петьо Бриндизито и Киро Батоев и до днес се говори с уважение в Италианската махала.
Това друже, какво е на десния ти крак?…Нова татуировка? Е, по наше време се татуираха моряците и… затворниците. А футболистите не се татуираха. И не се епилираха. Диви времена. Асфалтова лига, нали ти казвам.
На терена на „Васил Априлов“ в к-с „Лазур“ пълновластни господари бяха Данчо, Дидо, бай Тош, Тошко, Дъвката, Сашо, Гошо Обиколната, адвокат Кехайов, който като човек с авторитет имаше връзки в училището и пускаше осветлението на терена вечер, Тяната и още куп величия от онова време. Точно от тази селекция трансферирахме при нас Миро, фенът на Славия.
На този асфалт изгря един невероятно талантлив играч, Диян Марков, който навираше топката в шортите и фланелката на всеки нещастен защитник. Диян стигна до мъжките отбори на "Нефтохимик" и "Несебър" , но не успя да направи кариерата, която отговаряше на неговите страхотни футболни качества.
В началото на 90-те години там на това игрище се пръкна генерацията на Сарко, Делчо, Любо, Свиркаров, водени от Тишо. Затова ги наричахме „тишовците“ От тях пък ние откраднахме двамата братя Милушеви и Данаил Дъната. Единият брат, Антон, първоначално се пробваше да играе нападател, но ние го преквалифицирахме на друга позиция, защото се оказа, че е жестока и безкомпромисна кръстоска между уругвайски и аржентински защитник, а другият брат Румен беше напълно безразсъден вратар, защото се раздираше до кръв с плонжове на асфалта. Плонжираше безстрашно бе, да не говорим, че имаше животински рефлекс. А днес е възпитан уеб дизайнер и срам не срам, играе тенис на корт. Колкото до Дъната, той играеше като германец.
Та…значи тия „тишовците“ от „Васил Априлов“ бяха много, ама много крив отбор. Винаги се отнасяхме с арогантно пренебрежение към тях, смятахме ги за втора ръка играчи, а те гадовете немилостиво ни биеха като шкембе в дувар. Веднъж дойдоха на „Строителния“. Цяла седмица им се канехме, подигравахме ги, а те ни пребиха с 5-1. После цяла седмица се крихме, докато дойде реванша. Смазахме ги с 10-0. Този път се покриха пък те. Но игрището на „Васил Априлов“ си беше тяхната крепост, която беше почти непревзимаема.
На Механотехникума нашият квартален Неймар беше Радката. Финтираше до умопомрачение и се въртеше като пумпал, а ние беснеехме, че бави играта. Веднъж по време на едно негово безкрайно и безсмислено дриблиране в центъра спряхме да играем и двата отбора, а той дори не усети. Продължи да финтира въображаеми противници и спря, чак когато избухнахме всички в смях.
Виж, нашият Левандовски , Мишина беше и е още голова машина. Спираше топката мъчително, водеше я дървено като с лопата, имаше половин финт, но чувството му за гол. Този тип беше целунат от Бога и както и където да ритнеше топката, тя влизаше винаги зад вратаря. И днес е същият арогантен и безмилостен голмайстор.
А крилото Цецо, наричан от нас с уважителното ДядоБаба…той пък по време на мача обясняваше и на двата отбора как се играе футбол и придружаваше всеки свой финт, пас или гол с разяснение защо Дядо го е направил, как Дядо го е направил и как другите не можели да направят същото като Дядо. Само че беше бърз като вятър, а не като дядо. Но пък беше устат повече от цял пенсионерски клуб
Ще кажеш млади ми приятелю, че не ти се слушат брътвежи за световнонеизвестни квартални аматьори, за които никой не е чувал.
Добре…ето ти нещо за световноизвестни. С нас играеше сегашният председател на общинския съвет в Бургас Костантин Луков. Беше страшно твърд защитник и доста нападатели охкаха при поредния сблъсък с него. И ето ти на тебе майсторска класа. С нас и срещу нас на терена на Механотехникума играеха централният нападател Георги Чиликов, който мина през Черноморец, Нефтохимик, Левски, ЦСКА и стигна до Португалия, където навираше топката в шортите на Пепе. Да бе, онзи бразилец Пепе, от Реал Мадрид, от Порто и от националния отбор на Португалия.
Идваше и Диян Петков, невероятен атакуващ халф, бил част от Нефтохимик, Локомотив Пловдив, Локомотив София, играл в Китай и в Турция, че после доведе и синовете си, които пък стигнаха до родната „А“ група.…идваше и Димчо Ненов, който днес е треньор по футбол, преминал през много професионални клубове. С нас играеше и футболният шеф Пламен Киряков, между другото брилянтен разиграващ полузащитник, но след няколко тежки и брутални влизания в краката му, едно от тях от пишещия тези редове, просто се отказа и се отдаде на други дейности.
Ще питаш откъде накъде професионални играчи ще си трошат краката на грозния и неравен асфалт? Ами, защото обичаха футбола, затова. Не го обичаха професионално, а от сърце.
Диян Петков като ученик в Морското училище и преди това в двора на училище „Атанас Манчев“ на какво е играл си мислиш? На асфалт, разбира се. Но пък стана великолепен играч. Морското ли казах? Там почти след почти всеки матиращ пас на Диян вкарваше гол безпощадният голмайстор Румен Кондев. А иначе от асфалта на игрището в "Атанас Манчев" към големия футбол тръгна и вратаря Тошо Барбата.
По кварталните терени всеки им скачаше здраво, без да ги щади. Но пък те нали затова бяха футболисти.
А на терена на училище "Иван Вазов" в центъра футболните властелини бяха Чибата, Вальо Валето, Иван Ухото, Чечито, Живака, Румен Англито и играчите около Поровете.
Сега разбира се, този терен изглежда по съвсем друг начин
игрището на Електротехникума и училище "Иван Вазов" днес
Но забрави всичко до този момент.
Знаеш ли кой беше върхът на кварталния футбол във Висшата асфалтова лига на Бургас.
Игрището на Реалната гимназия. Мъжката гимназия. Математическата гимназия. Това беше място, обвеяно с легендарна слава.
В неделя от 10 до 12 часа там играеха хората на Румен Италианеца. Обсебен от футбола маниак, които боготвореше , а и днес е така, комбинативния, но най-вече победния футбол. И крещеше на своите съотборници, за да ги накара да се раздадат до последно.
Имаше и таланти от математическата и английската гимназия, които играеха около Светльо Рижака.
Но преди тях…
Всяка неделя от 8 до 10 часа на игрището на Реалната гимназия играеха легендите и майсторите. Пано Костов, Дормушев, Юруков, Мишо Пасков и поне две генерации бивши футболисти от Черноморец, Локомотив, Миньор и Нефтохимик, а заедно след тях в мачовете се включваше и човек от щаба на „акулите“ д-р Главашки, освен него шампиони по борба и вдигане на тежести.
Можеш ли да си представиш, друже мой. В дъжд и в сняг, в пек и в студ, в 8 часа сутринта в неделя там имаше зрители!!! Публика!!!
Там ходеха запалянковци, за да гледат квартален мач, а между тях стоеше бат Наско Маринов, който правеше убийствено точен разбор на мача на живо и носеше топките за срещите. А играчите на асфалтовия терен полудяваха от коментарите му.
И аз съм ходил да ги гледам. Беше си зрелище. Дори два три пъти ме пуснаха да поритам с тях. Защото някой от титулярите не беше дошъл.
Какво ме питаш…ей, как забравих.
В началото те питах това, нали?
Кой е най-великият футболен мениджър в Бургас, успял да направи немислимото и да привлече в отбора си действащи национални играчи? Така да им влезе под кожата, че те да зарежат всичко и да дойдат чак до Бургас, за да играят със и срещу аматьори?
Димитър Юруков - Юрука. Изключителен организатор на мачове, мениджър на отбори, отдаден на футбола с всяка частица на тялото си. Той постигна невъзможното.
Веднъж доведе на асфалтовия терен на Реалната гимназия във върха на футболната им слава Наско Сираков, Емил Велев, Боби Михайлов и още няколко играчи от Левски и националния отбор.
Знаеш ли…колкото повече време минава от онзи мач, толкова различни версии за участващите български футболни национали се чуват, но важното е едно.
Димитър Юруков направи трансфер на мечтите. Накара професионални играчи, с блестяща кариера, с невероятни умения да поемат риска и да играят на едно асфалтово игрище в Бургас заради хората, заради бургазлии, заради организатора на този мач и заради любовта си към футбола…защото всъщност едно време всички футболни звезди тръгнаха към големия футбол от училищните дворове в своите градове. И за тях беше истинско щастие да се върнах там, откъдето са тръгнали. И макар че „гостите“ бяха левскари, бъди сигурен, че са ги аплодирали и много цесекари край тъч линията, защото в квартала футболът е друг.
Евгений Чобанов ми припомни, че срещу отбора на Юрука, който той нарече Левски Бургас, ами заклет левскар си е бат Митко, веднъж се изправи не кой да е, а отборът страшилище на ЦСКА, начело със своя треньор Аспарух Никодимов -Паро. Представяш ли си друже, армейците бяха победили европейския шампион Нотингам, по-късно биха и Ливърпул, но дойдоха накуп в Бургас, за да играят на асфалтовото игрище на Реалната гимназия. Е, този мач завърши със скандал и според спомените на очевидци не се е доиграл.
Такива ми ти работи.
Е, хайде, загряхме, млади ми читателю.
След малко почва мачът.
P.S По всичко личи, че ще говоря вече за футбола в минало време, защото преди две седмици по време на мач ми счупиха носа и се наложи да спра. Окачих си обувките на пирон, който забих върху диагнозата „Фрактура назе“ . Ама, да не мислите, че е бил някакъв обикновен мач. Пичове, та в него играха легендарните нападатели Пламен Крумов и Милен Георгиев. И моят нос.
Хм, след операцията един приятел се закани да ми отлее маска, ама тогава ще приличам на пародийна реплика на Маската от онзи стар филм на Джим Кери. Не, благодаря. Ще играя на компютъра на сина ми ФИФА 2050, ако е рекъл Господ.
А иначе се извинявам на всички футболисти от Висшата асфалтова лига на Бургас, чиито отбори, игрища и имена не споменах. Например, нищо не написах за „Меден рудник“, а там беше пълно с майстори на топката. Не споменах терена на училището „Св. Св Кирил и Методий“ в центъра, защото не познавам никой от тамошните генерации играчи. Нищо не рисах и за игрището на техникума по Автотранспорт. Нямаше кой да ми разкаже и за дербитата на терена на Икономическия техникум. Или на игрището на днешната Руска гимназия. Не разказах за толкова много училищни площадки и отбори. Да не говорим и това, че от квартал „Победа“ също имаше много добри играчи. Навсякъде вреше и кипеше от футболни таланти.
Приятели, моля ви за извинение, ако сте се почувствали пренебрегнати или сте открили неточности и грешки в тази футболна хроника. Някой друг ще разкаже вашата история.
Само знам, че всички те са някъде там и продължават да играят дербита в кварталите на Бургас и да създават легенди.
Асфалтовите игрища бяха вредни, скапани, опасни и трудни, но бяха направени за момчета, които искат да станат мъже, обичащи футбола.
А знаете ли какво ми казва моят приятел Туше за кварталния мач, който играем вече 30 години къде ли не и кога ли не.
„Това е истинският мач. В него никой никога няма да продаде, уговори или измами отбора си“
А приятелят ми Миро тези дни ми крещи по телефона
„Не ме интересува. С нос, без нос, през април ще играеш с нас“ и отива да рита с бинтовано коляно, което едва сгъва и разгъва.
Или Ванката Ралев и Чавдаровците, които отказват да седнат на дивана и да гледат телевизия, защото макар че са по паспорт над 60 години, по дух са останали 20 годишни и са решили да играят футбол на Механотехникума и Строителния, докато дишат.
И ще играем, докато сме живи, защото за нас 30, 40, 50 и 60 годишните футболът е живот. Дори и да го играем върху асфалт.
Чиста игра. Чист футбол. За чест и за квартална слава. За да победиш и една седмица да побъркваш от бъзик победените. До другата седмица, когато всичко почва отначало.
Автор: Красимир Калудов
Благодаря за споделените спомени на Петьо, на Калин, бат Владо Стоянов, Диян Славов, брат ми Антон, на Туше, на Миро, Милен, на вуйчо Мишо, на моя баджо Николай, на Иво Аптекаря и на всички останали футболни майстори от различните арени на Висшата асфалтова лига на Бургас, с които съм имал честта някога да играя или за които съм слушал.
Коментари
