[caption id="attachment_2421" align="alignleft" width="300" caption="Ресторант "Люти чушки" е място за здраво похапване"]
[/caption]
Представяме ви поредното разследване на тайнствения кулинарен детектив, който отказва да разкрие своята самоличност и нахлува под прикритие в най-различни бургаски ресторанти. Колегата на Шерлок Холмс и Еркюл Поаро няма претенции да е добър гастроном, но е ценител на доброто хапване и постоянно експериментира, т.е в някои от своите проучвания е в състояние да смеси дори макарони със сирене и захар. Въпреки тези негови странности “Бургаски репортер” се съгласи да му даде възможност да сподели с вас изводите си от видяното, опитаното, изяденото, изпитото и надушеното в различните кулинарни оазиси.
Време – понеделник по обяд
Обект на проучване – ресторант „люти чушки” Бургас
Всъщност люти чушки не обичам. Май и „Ред Хот Чили Пепърс” не слушам, но моето „необичане” и моето „неслушане” хич не пречат на лютивите зеленчуци да се търсят, а на лютивите музиканти да правят албум след албум.
Понеделник е. Слънцето си пече, цените на парното, тока, бензина и природния газ са литнали волно в небесата, а народът трябва да обядва.
13.15 часа - Пристъпвам прага на бургаския ресторант „Люти чушки” със същата решителност и смелост, с които преди години играчите от футболния отбор на „Левски” нахлуха във Виенската опера. Е, поне мен никой не ме спира, защото в интерес на истината споменатите футболери тогава били любезно върнати от управата на операта заради анцузите, с които били облечени. За протокола, аз не съм с анцуг.
Ресторантът ме посреща с огромна и полупразна зала. Мирише на манджа, мирише и на цигари.
Ами, на какво друго да мирише!!! - възкликва обвинително моето второ Аз и добавя.
В края на краищата тук се готви, тук се и пуши. Тук да не е парфюмерия.
Правя се, че не съм го чул. Все пак не е здравословно да се води разговор с второто Аз на публични места. Отстрани изглежда много шизофренично. Затова безмълвно се оглеждам.
Погледът ми фиксира училищен директор един брой, който обядва със свой колега от просветата, няколко групи студенти, млада майка с гладния си син и каре банкови служителки. Около тях кръжат изцяло по каноните на равенството между половете двама сервитьори и две сервитьорки
Школският директор ми кимва, студентите ме изглеждат равнодушно, майката дори не ме фокусира като движещ се обект, банковите чиновнички хладно гледат през мен, а сервитьорите...изобщо не ме виждат. Странно, аз пък ги виждам. На десетина метра са от мен. Ей, ги там с черните им ризи, панталони и престилки.
За да привлека вниманието им, енергично свалям шлифера си, размахвам го като начинаещ тореадор и го замятам върху стола. Слава богу, никой не ме снима със скрита камера, защото тогава милиони хора в ютюб щяха да гледат с удоволствие клипа със заглавие „Най-нелепото, отвратително и бездарно събличане на мъж”
13.19 часа – Сервитьорите все още работят за моето уединение, т.е не ми остават никакъв шанс да им задам въпроса „Ти мене уважаваш ли ме” и затова си стоя сам на стола, непотърсен и непожелан като клиент. Масата е относително чиста. Върху нея лежи обедно меню, във формат А4, а върху листа на свой ред лежи едно стилно петно с неясен произход. Е, айде сега. Претенции. Все пак е стара истина, че за петнистите хиени и за менютата в някои заведения е нормално да имат тъмни зони в пигментацията си.
13.24 часа– След първо, второ и трето четене вече знам обедното меню наизуст. Най-сетне успявам да омилостивя един строг сервитьор и го питам плахо дали мога да поръчам. Чернодрешкото ме контрира с въпрос”Амd, не ви ли взеха поръчката” и аз като виновен микроб признавам, че не са.
Келнерът въздъхва и милосърдно записва желанията ми, които обобщени звучат така
Пилешка супа, свинско с боб, ябълков щрудел, две препечени филийки „баварски хляб” / исках три, ама сервитьорът ми препоръча да са две/ и чаша айрян.
[caption id="attachment_2422" align="alignleft" width="300" caption="Тук има ястия за банкери, директори, студенти, майки с деца и за кулинарни детективи"]
[/caption]
Наличието на администратори, банкери, студенти и майки с деца идва да покаже, че ресторантът предлага не всекиму по нещо. Поздравявам се още веднъж за избора.
13.26 часа – Воала. Айрянът е на масата. Носи го момиче. Явно съм се натрапил в неговия периметър. Само айрян. Никаква усмивка, никакви глупости.
13.27 часа – Чудо. Носят ми и супата. Изглежда добре. В не плуват парченца пилешко месо, фиде, картофки, лимонови кубчета, листенца магданоз и...всъщност това не е рецептурник, а детективско проучване. Така че да спрем с описа на продуктите. Баварският хляб незнайко как се е трансформирал в две семпли филии хляб, но пък кой ти гледа такива подробности.
Потапям лъжицата и изкарвам от дълбините на супения океан дебютната хапка. Ухае добре и е вкусно...примлясквам от удоволствие. Сещам се пак за байганьовото „Аз, обичам супа, чорбата е турско ядене” и после пак примлясквам, още веднъж и пак. Откосът от млясканици си има обяснение. Супата е хубава, но явно ръката на готвача е трепнала и е изсипала повечко олио. Демек мазничка е. Дано не се накапя, че тогава никакво „Опа, пардон изцапах ви бохчъта” няма да ме спаси от позорно леке.
13.34 часа – Свинското с боб и ябълковият щрудел също долитат и с меко кацане притихват в очакване да се срещна с тях. Виж ти каква бързина на обслужване.
[caption id="attachment_2423" align="alignleft" width="300" caption="Този боб би впечатлил дори и най-претенциозния Кольо"]
[/caption]
13.40 часа – военната операция навлиза в решителната си фаза, т.е ред е на основното ястие. Какво да ви кажа. Бог да благослови Христофор Колумб и колегите му, които са пренесли фасула от Америка по нашите земи. Ям и ушите ми плющят, като през цялото време се надявам да не ме снимат със скрита камера, за да не лъсна в световната мрежа с клипа „Бургаски калпазанин обядва”.
Гозбата е много добре приготвена. Все едно, че съм някъде на гости и стопанката е приготвила домашна храна.
Интериорът в "Люти чушки" не дразни погледа с никаква излишна разточителност. В стилово отношение ресторантът е нещо средно между ведомствен стол за ръководен персонал и заведение с нереализирани амбиции за повече звезди. Логично, заради името на фирмата по стените са забити безвкусни натюрморти с люти чушки или с люти камби.
Много по-артистично изглеждат мъдростите, изписани по северната стена. Според едно от посланията става ясно ,че стомахът на възпитания човек има по-добри качества от доброто сърце, т.е има чувствителност и благодарност.
13.45 часа – Ха, равнодушните банкови чиновнички вече не гледат през мен. Всъщност те гледат точно към мен. Едната от тях буквално се е ококорила. Ами да...те се хранят със стилни и фини маниери, а аз въртя вилицата в някакъв мръсен танц.
Ча, ча, ча. Бобът е изяден. Банкерките естествено не ми ръкопляскат. Снобки. Да си преживят там салатите.
Над главите на ококорените госпожи стои друг мъдър надпис „Животът е такъв, какъвто е. Аз го разделям на три – закуска, обяд и вечеря”
Разбирам реакцията на жениците. Първо стресиращ надпис, после гледката на шумно хранещ се дивак. Наистина е прекалено.
13.52 часа – Какво правех през тези минути ли. Ами, наслаждавах се на ябълковия щрудел. Топъл, гарниран със сладко и със сметана. Парченца ябълки, тънко тесто, късчета стафиди и...имаше и още нещо, но преди да разбера какво, съм изял всичко.
Изпъшквам и изпадам в тежък размисъл. Къде да наместя подутия си корем. Над колана или под колана? Накрая намирам решение. Отпускам колана. Стомахът се разлива волно като морски прилив.
13.58 часа – Поисквам сметката.
13.59 часа – Преяждането, пардон обядът ми струва 9.17 лв. Не е зле. Никак не е зле.
Кулинарно досие на ресторант „Люти чушки”
Локация – на гърба на БСУ
Плюсове:
- добър майстор готвач
- вкусна и разнообразна храна с качества на домашно приготвени ястия
- цени под средните
- наличие на обедно меню, което се сменя всеки ден
- просторно помещение и избор на места около обяд
Минуси:
- слаба вентилация и наситен мирис на готвено и на цигари в помещението
- смесване на зоните за пушачи и непушачи
- леки въпросителни около чистотата
- муден персонал
Заключение: Ресторант „Люти чушки” е място, където човек отива единствено, за да се наяде или както би казал офицерът от запаса Иванов „да се наплющи”. Подходящо място за обяд или за ведомствени банкети вечер. Може и за друго, но не знам за какво.
Коментари
[/caption]
Представяме ви поредното разследване на тайнствения кулинарен детектив, който отказва да разкрие своята самоличност и нахлува под прикритие в най-различни бургаски ресторанти. Колегата на Шерлок Холмс и Еркюл Поаро няма претенции да е добър гастроном, но е ценител на доброто хапване и постоянно експериментира, т.е в някои от своите проучвания е в състояние да смеси дори макарони със сирене и захар. Въпреки тези негови странности “Бургаски репортер” се съгласи да му даде възможност да сподели с вас изводите си от видяното, опитаното, изяденото, изпитото и надушеното в различните кулинарни оазиси.
Време – понеделник по обяд
Обект на проучване – ресторант „люти чушки” Бургас
Всъщност люти чушки не обичам. Май и „Ред Хот Чили Пепърс” не слушам, но моето „необичане” и моето „неслушане” хич не пречат на лютивите зеленчуци да се търсят, а на лютивите музиканти да правят албум след албум.
Понеделник е. Слънцето си пече, цените на парното, тока, бензина и природния газ са литнали волно в небесата, а народът трябва да обядва.
13.15 часа - Пристъпвам прага на бургаския ресторант „Люти чушки” със същата решителност и смелост, с които преди години играчите от футболния отбор на „Левски” нахлуха във Виенската опера. Е, поне мен никой не ме спира, защото в интерес на истината споменатите футболери тогава били любезно върнати от управата на операта заради анцузите, с които били облечени. За протокола, аз не съм с анцуг.
Ресторантът ме посреща с огромна и полупразна зала. Мирише на манджа, мирише и на цигари.
Ами, на какво друго да мирише!!! - възкликва обвинително моето второ Аз и добавя.
В края на краищата тук се готви, тук се и пуши. Тук да не е парфюмерия.
Правя се, че не съм го чул. Все пак не е здравословно да се води разговор с второто Аз на публични места. Отстрани изглежда много шизофренично. Затова безмълвно се оглеждам.
Погледът ми фиксира училищен директор един брой, който обядва със свой колега от просветата, няколко групи студенти, млада майка с гладния си син и каре банкови служителки. Около тях кръжат изцяло по каноните на равенството между половете двама сервитьори и две сервитьорки
Школският директор ми кимва, студентите ме изглеждат равнодушно, майката дори не ме фокусира като движещ се обект, банковите чиновнички хладно гледат през мен, а сервитьорите...изобщо не ме виждат. Странно, аз пък ги виждам. На десетина метра са от мен. Ей, ги там с черните им ризи, панталони и престилки.
За да привлека вниманието им, енергично свалям шлифера си, размахвам го като начинаещ тореадор и го замятам върху стола. Слава богу, никой не ме снима със скрита камера, защото тогава милиони хора в ютюб щяха да гледат с удоволствие клипа със заглавие „Най-нелепото, отвратително и бездарно събличане на мъж”
13.19 часа – Сервитьорите все още работят за моето уединение, т.е не ми остават никакъв шанс да им задам въпроса „Ти мене уважаваш ли ме” и затова си стоя сам на стола, непотърсен и непожелан като клиент. Масата е относително чиста. Върху нея лежи обедно меню, във формат А4, а върху листа на свой ред лежи едно стилно петно с неясен произход. Е, айде сега. Претенции. Все пак е стара истина, че за петнистите хиени и за менютата в някои заведения е нормално да имат тъмни зони в пигментацията си.
13.24 часа– След първо, второ и трето четене вече знам обедното меню наизуст. Най-сетне успявам да омилостивя един строг сервитьор и го питам плахо дали мога да поръчам. Чернодрешкото ме контрира с въпрос”Амd, не ви ли взеха поръчката” и аз като виновен микроб признавам, че не са.
Келнерът въздъхва и милосърдно записва желанията ми, които обобщени звучат така
Пилешка супа, свинско с боб, ябълков щрудел, две препечени филийки „баварски хляб” / исках три, ама сервитьорът ми препоръча да са две/ и чаша айрян.
[caption id="attachment_2422" align="alignleft" width="300" caption="Тук има ястия за банкери, директори, студенти, майки с деца и за кулинарни детективи"]
[/caption]
Наличието на администратори, банкери, студенти и майки с деца идва да покаже, че ресторантът предлага не всекиму по нещо. Поздравявам се още веднъж за избора.
13.26 часа – Воала. Айрянът е на масата. Носи го момиче. Явно съм се натрапил в неговия периметър. Само айрян. Никаква усмивка, никакви глупости.
13.27 часа – Чудо. Носят ми и супата. Изглежда добре. В не плуват парченца пилешко месо, фиде, картофки, лимонови кубчета, листенца магданоз и...всъщност това не е рецептурник, а детективско проучване. Така че да спрем с описа на продуктите. Баварският хляб незнайко как се е трансформирал в две семпли филии хляб, но пък кой ти гледа такива подробности.
Потапям лъжицата и изкарвам от дълбините на супения океан дебютната хапка. Ухае добре и е вкусно...примлясквам от удоволствие. Сещам се пак за байганьовото „Аз, обичам супа, чорбата е турско ядене” и после пак примлясквам, още веднъж и пак. Откосът от млясканици си има обяснение. Супата е хубава, но явно ръката на готвача е трепнала и е изсипала повечко олио. Демек мазничка е. Дано не се накапя, че тогава никакво „Опа, пардон изцапах ви бохчъта” няма да ме спаси от позорно леке.
13.34 часа – Свинското с боб и ябълковият щрудел също долитат и с меко кацане притихват в очакване да се срещна с тях. Виж ти каква бързина на обслужване.
[caption id="attachment_2423" align="alignleft" width="300" caption="Този боб би впечатлил дори и най-претенциозния Кольо"]
[/caption]
13.40 часа – военната операция навлиза в решителната си фаза, т.е ред е на основното ястие. Какво да ви кажа. Бог да благослови Христофор Колумб и колегите му, които са пренесли фасула от Америка по нашите земи. Ям и ушите ми плющят, като през цялото време се надявам да не ме снимат със скрита камера, за да не лъсна в световната мрежа с клипа „Бургаски калпазанин обядва”.
Гозбата е много добре приготвена. Все едно, че съм някъде на гости и стопанката е приготвила домашна храна.
Интериорът в "Люти чушки" не дразни погледа с никаква излишна разточителност. В стилово отношение ресторантът е нещо средно между ведомствен стол за ръководен персонал и заведение с нереализирани амбиции за повече звезди. Логично, заради името на фирмата по стените са забити безвкусни натюрморти с люти чушки или с люти камби.
Много по-артистично изглеждат мъдростите, изписани по северната стена. Според едно от посланията става ясно ,че стомахът на възпитания човек има по-добри качества от доброто сърце, т.е има чувствителност и благодарност.
13.45 часа – Ха, равнодушните банкови чиновнички вече не гледат през мен. Всъщност те гледат точно към мен. Едната от тях буквално се е ококорила. Ами да...те се хранят със стилни и фини маниери, а аз въртя вилицата в някакъв мръсен танц.
Ча, ча, ча. Бобът е изяден. Банкерките естествено не ми ръкопляскат. Снобки. Да си преживят там салатите.
Над главите на ококорените госпожи стои друг мъдър надпис „Животът е такъв, какъвто е. Аз го разделям на три – закуска, обяд и вечеря”
Разбирам реакцията на жениците. Първо стресиращ надпис, после гледката на шумно хранещ се дивак. Наистина е прекалено.
13.52 часа – Какво правех през тези минути ли. Ами, наслаждавах се на ябълковия щрудел. Топъл, гарниран със сладко и със сметана. Парченца ябълки, тънко тесто, късчета стафиди и...имаше и още нещо, но преди да разбера какво, съм изял всичко.
Изпъшквам и изпадам в тежък размисъл. Къде да наместя подутия си корем. Над колана или под колана? Накрая намирам решение. Отпускам колана. Стомахът се разлива волно като морски прилив.
13.58 часа – Поисквам сметката.
13.59 часа – Преяждането, пардон обядът ми струва 9.17 лв. Не е зле. Никак не е зле.
Кулинарно досие на ресторант „Люти чушки”
Локация – на гърба на БСУ
Плюсове:
- добър майстор готвач
- вкусна и разнообразна храна с качества на домашно приготвени ястия
- цени под средните
- наличие на обедно меню, което се сменя всеки ден
- просторно помещение и избор на места около обяд
Минуси:
- слаба вентилация и наситен мирис на готвено и на цигари в помещението
- смесване на зоните за пушачи и непушачи
- леки въпросителни около чистотата
- муден персонал
Заключение: Ресторант „Люти чушки” е място, където човек отива единствено, за да се наяде или както би казал офицерът от запаса Иванов „да се наплющи”. Подходящо място за обяд или за ведомствени банкети вечер. Може и за друго, но не знам за какво.
Коментари