[caption id="attachment_2083" align="alignleft" width="300" caption="Ресторант "ROSE" има свой собствен стил"]
[/caption]
Представяме ви поредното разследване на тайнствения кулинарен детектив, който отказва да разкрие своята самоличност и нахлува под прикритие в най-различни бургаски ресторанти. Колегата на Шерлок Холмс и Еркюл Поаро няма претенции да е добър гастроном, но е ценител на доброто хапване и постоянно експериментира, т.е в някои от своите проучвания е в състояние да смеси дори макарони със сирене и захар. Въпреки тези негови странности "Бургаски репортер" се съгласи да му даде възможност да сподели с вас изводите си от видяното, опитаното, изяденото, изпитото и надушеното в различните кулинарни оазиси.
Време - събота вечер
Обект на проучване – ресторант „ ROSE” Бургас
Поне три пъти през тази зима съм пристъпвал прага на ресторанта и винаги са ме посрещали с любезното „Добър вечер, имате ли резервация?”
Естествено, във всичките тези добри вечери аз съм се оказвал без необходимата запазена маса и се е налагало позорно да се обращам кръгом и да излизам навън в студената нощ. Тогава какво им било добро на вечерите?
Затова този път взех мерки отдалеч.
16.34 часа – Чрез интернет намерих сайта на ресторант „ROSE”. С възможно най-учтив тон попитах дали мога да си резервирам маса. Отоговориха ми възпитано, че такава възможност има, но все пак поради ограничения брой места трябва да известя управата на ресторанта колко души ще поседнат върху масата.
Ами двама, но е възможно да сме четирима, но не е за пренебрегване опцията да сме и трима - отвръщам аз и от телефонната слушалка изтича смутена пауза.
Все пак с доста уговорки успявам да запазя правото да посетя тази доста популярна ресторантска обител в Бургас. Спираме се около компромисната формула „маса за трима с опция за четвърти стол в осем часа вечерта”
20.01 часа – За голям срам на претенциите ми да бъда консервативен английски джентълмен или истински български бастун аз навлизам в ресторант “Rose” с минута закъснение след уговореното.
Посреща ни вежлив сервитьор, който прави бърза справка с персоналния си тефтер. Източникът на информация не е някакъв измачкан халваджийски тефтерин, а дори доста пригледно четиво. Гарсонът удостоверява съвпадение на записаното име и казаното от мен наименование и ни упътва към маса за шестима. Изящната брюнетка, която ме придружава тази вечер в проучванията ми, промърморва, че точно на тази маса ще се чувства като жури на конкурс за най-добър сватбен танц. Леко трепвам от думата сватба, но прикривам уплахата си с вещина.
По стар обичай започваме да се туткаме и да се чудим кой върху кой стол да седне точно. Сервитьорът вижда нашите вълнения и приближава, за да ни предложи алтернатива, т.е маса за четирима, на която да седнем двама, евентуално трима или дори четирима. Съгласяваме се.
20.03 часа – Охо, вече са ни донесли менюто. Междувременно аз съм разположил дамски шлифер един брой и мъжки шлифер един брой върху закачалката от ковано желязо и съм поседнал срещу дамата си.
Гласуваме на „първо четене” за следните ястия. Салата „Триколоре” за мен. Бялозеленочервена салата с домати, моцарела, авокадо, кедрови ядки и лек бял сос, изписан като олио от .../съжалявам но на това място върху записките ми има някакво петно от сос и не се четат/
[caption id="attachment_2085" align="alignleft" width="300" caption="Талиателите могат да бъдат по документи черни, но ако настоявате, ще ви ги сервират и бели"]
[/caption]
Дамата ми се спира на „Талиатели сепия негро с морски дарове и с мастило от сепия”, демек талиателите трябва да са черни. Явно заради някакви опасения, че черните талиатели ще нанесат непоправима декорация върху зъбната и картина, моята кулинарна спътница уточнява, че иска талиателите да са бели. Иска, дава и се такава възможност.
Аз добавям за протокола „Пилешко филе с биволско сирене, сос и канапе от шафранов ориз, а всичко това след кратко колебание го съчетаваме с бутилка вино „розе” със звучното име „Премиера” от Устиница, някъде от Тракийската низина.
20.06 часа – носят ни бутилка минерална вода. Келнерът отлива царствено в чашите и се изнизва незабелязано.
20.08 часа – бутилката вино идва. Сервитьорът се отнася към розето така сякаш ни поднася Светия граал. Провежда ни направо един открит урок за сервиране на вино.
Отваря бутилката, отлива няколко капки в моята чаша и в полупоклон навежда бутилката така, че да се вижда етикета и. Аз в лека паника от демонстрираните очаквания към моите навици на сомелиер посягам кой знае защо с лявата ръка към чашата, но после се оправям и я поемам с другата лява ръка, защото всъщност от дете съм с две леви ръце, взимам я, разклащам я, отпивам малограмажна глътка като едно любопитно колибри и кимам одобрително.
Тогава сервитьорът налива чашата на дамата срещу мен, после пълни и моя съд, поставя бутилката в нещо като прозрачна пластмасова торба с вода и лед и нежно загръща целия този ансамбъл с кърпа. После се изнизва нанякъде. Иде ми да изръкопляскам. А виното наистина не е лошо.
20.16 часа – На входа се появяват две жени, двама мъже и един младеж. Оказва се, че са рускоговорящи. Настаняват ги близо до нашата маса. Поръчват си вино, което ме притеснява. Малко по-късно виждам, че все пак пред единия мъж се носят малки чашки с безцветна течност. Слава богу. Човекът пие водка. Всичко е наред с културните традиции на нашите братя славяни. Само белите чорапи на единия человек са малко не на място, но на кой му пука.
[caption id="attachment_2084" align="alignleft" width="300" caption="Салатата "Триколоре" предизвиква кулинарни възторзи"]
[/caption]
20.21 часа – Салатата „Триколоре” е сервирана. Посрещам я с аплаузи. Резенчета домати, моцарела, авокадо са полегнали в бяло, червена, зелена последователност и всичко това е насипано с хрупкави кедрови ядки. Извинете ме за момент. Ще замълча, защото не е възпитано да говоря с пълна уста. С много пълна уста. Ммммммм, манифик. Много е вкусно.
20.28 часа – На масата ни доплуват „Талиатели негро сепия”, демек черни талиатели със сепия. В случая, както вече ви уточних, са бели. Изглеждат много добре, гарнирани са артистично. Дамата забива вилица в храната, поднася дебютната хапка, преглъща я и затваря очи от удоволствие. Отбелязвам си скришом, че тази вечер трябва да се аранжирам на голо с няколко талиатели и да се сервирам пред очите на тази хубавица. Току виж пак притвори очи от подобен прилив на удоволствие. Де тоз късмет.
20.33 часа – Всевиждащото око на Саурон, простете на Сервитьор е забелязало, че съм си изпил виното. Гарсонът долита до масата, взима бутилката и налива в чашата ми, после и в тази на хубавицата срещу мен. Виж ти, направо ни обгрижват като кралски особи. На съседната маса рускоговорящите бели чорапи призовават още малки чаши, пълни с безцветна течност. Веселят се хората. Със сигурност не са руснаци. Говорят с необичайно произношение. Но и чорапите им са необичайни в цветово отношение.
20.35 часа – Гарсонът носи царствено моето „пилешко филе с биволско сирене и канапе от шафранов ориз”. Хубаво, ама масата ни е препълнена и салатата ми е недоядена, поне още един домат и парче моцарела си стоят.Срам не срам, пресипвам ги в новия съд и сервитьорът отнася стария. Хм, тук тази преса малко ме изнерви. Почувствах се все едно, че ми казаха „Айде, дай малко темпо, че няма време”. Но пък ястието е много хубаво. Пилешкото е на рулца, има лека панировка, сосът върху него е апетитен, а оризът е златист. Ухае на хубаво и вкусът му е хубав.
[caption id="attachment_2088" align="alignleft" width="300" caption="Голямото платно с големи рози напомня, че те имат и бодли"]
[/caption]
20.35 часа – Време е да се огледам. Интериорът е впечатляващ. Очите срещат успокояващия бял цвят на стените, масите и столовете са от ковано желязо, по стените има и тухлени зидове, разположени са и доста картини, една от тях показва палави одалиски, друга огромни рози, от тавана висят внушителни полюлеи. Още от първите секунди става ясно, че заведението притежава вентилация от висок клас и затова няма натрапчиви миризми. Чисто е, светло е.
Голям плюс, който обяснява и препълнената зала, е това, че френските прозорци на ресторанта са покрити със завеси. Въпреки, че „Rose” е на оживена централна улица, завесите създават усещане за дискретен уют, т.е няма риск интимния момент на вечерята ви да бъде нарушен със стряскаща констатация на минувач от типа на „Ха, това супа ли е? Аз обичам супа, чорбата е турско ядене. А, тези талиатели „Негра” откъде ги взимате? Бравос, аз обичам талиатели „Негра”. А туй винце? Като му ливна една ока и да зацвърчи, па ела и гледай тогаз”. Няма вариант някой да развали уединението ви.
[caption id="attachment_2086" align="alignleft" width="300" caption="Класическата музика е представена виртуозно"]
[/caption]
А спокойната обстановка се допълва и от жива музика, но ефектът и е успокояващ, защото няма певица, която да ревне „Поздрав за компанията от „Меден рудник”, айде, ръцете горе”...не, не. Не може да стане това, защото музиката е класическа и тя струи от пиано и цигулка, а старият цигулар е истински виртуоз. Неслучайно след края на една от класиките, хората от масите започват да ръкопляскат. Слава богу, тук никой не играе по масите. Само белите чорапки на донския казах потрепват, ама то ритъмът им е в сърцето на тази хора.
20.40 часа – Сервитьорът отново е видял, че съм изпил чашата си наполовина и връхлита разтревожен върху масата, грабва бутилката и потушава зараждащя се дефицит на вино в чашата ми. Леко се паникьосвам. Вече се чудя дали ако случайно се почеша по ухото, гарсонът няма да изкара клечка за уши и прилежно да ми почисти ушната мида. Грижи се човекът за нас, не може да се отрече. Само че хубавицата, която ме придружава, споделя, че силно се изнервя, защото едва ли не усеща дъха на сервитьора във врата си. Явно не е свикнала на подобно персонално покритие. Да си отбележа. В по-късните часове на нощта да не заставам зад гърба и.
20.47 часа – време е за проверка на важен и много подценяван елемент от българските ресторантьори. Тоалетната е чиста, елегантна, огледалата са също рамкирани с ковано желязо, има тоалетни шкафове от състарено дърво. Модерността обаче е също застъпена. Уредът, от който си осигурявате сапун е с фотоклетка. Пуска капка и се измивам с топла вода от чистата мивка. Настъпва лек смут, докато разбера, че и салфетките достигат до нас благодарение на поредния уред с фотоклетка. В името на проучванията експлоатирам сензорното устройство три пъти. Браво, тук също са се постарали.
20.57 часа – Ще ви призная нещо, което не говори никак добре за мен. Вече съм изял всичко. Пъшкам като крава, която току що е изяла цяла ливада с люцерна, но поне аз съм с нож и вилица за разлика от чифтокопитното. Срамота. А по време на викторианката епоха в Англия хората са дъвчели по 32 пъти всяка хапка. Представям си какви масивни челюсти са имали тогава мъжете и жените
20.59 часа – повеждам преговори за десерта. Накрая се стига до финален мач между лимонов чийзкейк и семифредо. Сервитьорът препоръчва второто. Гарантира, че няма да съжаляваме. Лимонът губи. Поръчвам две порции „семифредо”, демек бадемова торта.
21.00 часа – Старинният часовник указва, че вечерта е напреднала. Нежният му звън се чува, защото като цяло хората говорят тихо, дори музиката от пианото и цигулката е спряла, защото музикантите с в пауза.
[caption id="attachment_2089" align="alignleft" width="300" caption=""Семифредо" е нещо, което си заслужава да бъде опитано"]
[/caption]
21.04 часа – „Семифредо” идва на масата. Аранжировката му е респектиращо артистична. Все едно, че съм на изложба. Прилича на произведение на изкуството. Да го гледам ли, да го ям ли? Ще го ям. Нахвърлям се върху тортата със страстта на уличен пес, който е намерил кренвирш.
Отхапвам малка хапка, вкус и мирис на бадеми ме обгръща. Леко усещане за повечко масло се появява в първия момент, но отстъпва на ненатрапчивата сладост на тортата. Наистина не са ни излъгали. Добър избор за десерт.
21.15 часа – Сметката моля.
21.20 часа – Воала. Удоволствието да проведа своите кулинарни проучвания тази вечер ще струва на компанията „Миш маш рисърч” 61.82 лв. Да не забравя да си осребря сметката.
21.25 часа – излизаме. Сервитьорът ни съпровожда до вратата, отваря я, покланя се леко и аз му правя признание
„Беше много хубаво” и съм искрен.
Кулинарно досие на ресторант “Rose”
Л
окация – ул. „Богориди”, на метри преди археологическия музей в Бургас.
Плюсове:
- много добър майстор готвач
- много добро обслужване
- респектиращ с дължината си и качеството си лист с вина
- богато меню
- добра вентилация
- дискретност
- малко маси
- артистичен интериор
- класическа музика в изпълнение на живо
Минуси:
- задължителна необходимост от резервация
- елемент на претрупаност в интериора
- стилова колизия между дървените греди по тавана, модерните въздухоотводи на инсталацията и артистичната обстановка
- лека натрапчивост от страна на сервитьорите, но това е индивидуално усещане
Заключение: Ресторант “Rose” е изтънчено заведение с цени над средните, в което можете да прекарате приятно, да поканите приятели или бизнес партньори, за да ги впечатлите.
Коментари
[/caption]
Представяме ви поредното разследване на тайнствения кулинарен детектив, който отказва да разкрие своята самоличност и нахлува под прикритие в най-различни бургаски ресторанти. Колегата на Шерлок Холмс и Еркюл Поаро няма претенции да е добър гастроном, но е ценител на доброто хапване и постоянно експериментира, т.е в някои от своите проучвания е в състояние да смеси дори макарони със сирене и захар. Въпреки тези негови странности "Бургаски репортер" се съгласи да му даде възможност да сподели с вас изводите си от видяното, опитаното, изяденото, изпитото и надушеното в различните кулинарни оазиси.
Време - събота вечер
Обект на проучване – ресторант „ ROSE” Бургас
Поне три пъти през тази зима съм пристъпвал прага на ресторанта и винаги са ме посрещали с любезното „Добър вечер, имате ли резервация?”
Естествено, във всичките тези добри вечери аз съм се оказвал без необходимата запазена маса и се е налагало позорно да се обращам кръгом и да излизам навън в студената нощ. Тогава какво им било добро на вечерите?
Затова този път взех мерки отдалеч.
16.34 часа – Чрез интернет намерих сайта на ресторант „ROSE”. С възможно най-учтив тон попитах дали мога да си резервирам маса. Отоговориха ми възпитано, че такава възможност има, но все пак поради ограничения брой места трябва да известя управата на ресторанта колко души ще поседнат върху масата.
Ами двама, но е възможно да сме четирима, но не е за пренебрегване опцията да сме и трима - отвръщам аз и от телефонната слушалка изтича смутена пауза.
Все пак с доста уговорки успявам да запазя правото да посетя тази доста популярна ресторантска обител в Бургас. Спираме се около компромисната формула „маса за трима с опция за четвърти стол в осем часа вечерта”
20.01 часа – За голям срам на претенциите ми да бъда консервативен английски джентълмен или истински български бастун аз навлизам в ресторант “Rose” с минута закъснение след уговореното.
Посреща ни вежлив сервитьор, който прави бърза справка с персоналния си тефтер. Източникът на информация не е някакъв измачкан халваджийски тефтерин, а дори доста пригледно четиво. Гарсонът удостоверява съвпадение на записаното име и казаното от мен наименование и ни упътва към маса за шестима. Изящната брюнетка, която ме придружава тази вечер в проучванията ми, промърморва, че точно на тази маса ще се чувства като жури на конкурс за най-добър сватбен танц. Леко трепвам от думата сватба, но прикривам уплахата си с вещина.
По стар обичай започваме да се туткаме и да се чудим кой върху кой стол да седне точно. Сервитьорът вижда нашите вълнения и приближава, за да ни предложи алтернатива, т.е маса за четирима, на която да седнем двама, евентуално трима или дори четирима. Съгласяваме се.
20.03 часа – Охо, вече са ни донесли менюто. Междувременно аз съм разположил дамски шлифер един брой и мъжки шлифер един брой върху закачалката от ковано желязо и съм поседнал срещу дамата си.
Гласуваме на „първо четене” за следните ястия. Салата „Триколоре” за мен. Бялозеленочервена салата с домати, моцарела, авокадо, кедрови ядки и лек бял сос, изписан като олио от .../съжалявам но на това място върху записките ми има някакво петно от сос и не се четат/
[caption id="attachment_2085" align="alignleft" width="300" caption="Талиателите могат да бъдат по документи черни, но ако настоявате, ще ви ги сервират и бели"]
[/caption]
Дамата ми се спира на „Талиатели сепия негро с морски дарове и с мастило от сепия”, демек талиателите трябва да са черни. Явно заради някакви опасения, че черните талиатели ще нанесат непоправима декорация върху зъбната и картина, моята кулинарна спътница уточнява, че иска талиателите да са бели. Иска, дава и се такава възможност.
Аз добавям за протокола „Пилешко филе с биволско сирене, сос и канапе от шафранов ориз, а всичко това след кратко колебание го съчетаваме с бутилка вино „розе” със звучното име „Премиера” от Устиница, някъде от Тракийската низина.
20.06 часа – носят ни бутилка минерална вода. Келнерът отлива царствено в чашите и се изнизва незабелязано.
20.08 часа – бутилката вино идва. Сервитьорът се отнася към розето така сякаш ни поднася Светия граал. Провежда ни направо един открит урок за сервиране на вино.
Отваря бутилката, отлива няколко капки в моята чаша и в полупоклон навежда бутилката така, че да се вижда етикета и. Аз в лека паника от демонстрираните очаквания към моите навици на сомелиер посягам кой знае защо с лявата ръка към чашата, но после се оправям и я поемам с другата лява ръка, защото всъщност от дете съм с две леви ръце, взимам я, разклащам я, отпивам малограмажна глътка като едно любопитно колибри и кимам одобрително.
Тогава сервитьорът налива чашата на дамата срещу мен, после пълни и моя съд, поставя бутилката в нещо като прозрачна пластмасова торба с вода и лед и нежно загръща целия този ансамбъл с кърпа. После се изнизва нанякъде. Иде ми да изръкопляскам. А виното наистина не е лошо.
20.16 часа – На входа се появяват две жени, двама мъже и един младеж. Оказва се, че са рускоговорящи. Настаняват ги близо до нашата маса. Поръчват си вино, което ме притеснява. Малко по-късно виждам, че все пак пред единия мъж се носят малки чашки с безцветна течност. Слава богу. Човекът пие водка. Всичко е наред с културните традиции на нашите братя славяни. Само белите чорапи на единия человек са малко не на място, но на кой му пука.
[caption id="attachment_2084" align="alignleft" width="300" caption="Салатата "Триколоре" предизвиква кулинарни възторзи"]
[/caption]
20.21 часа – Салатата „Триколоре” е сервирана. Посрещам я с аплаузи. Резенчета домати, моцарела, авокадо са полегнали в бяло, червена, зелена последователност и всичко това е насипано с хрупкави кедрови ядки. Извинете ме за момент. Ще замълча, защото не е възпитано да говоря с пълна уста. С много пълна уста. Ммммммм, манифик. Много е вкусно.
20.28 часа – На масата ни доплуват „Талиатели негро сепия”, демек черни талиатели със сепия. В случая, както вече ви уточних, са бели. Изглеждат много добре, гарнирани са артистично. Дамата забива вилица в храната, поднася дебютната хапка, преглъща я и затваря очи от удоволствие. Отбелязвам си скришом, че тази вечер трябва да се аранжирам на голо с няколко талиатели и да се сервирам пред очите на тази хубавица. Току виж пак притвори очи от подобен прилив на удоволствие. Де тоз късмет.
20.33 часа – Всевиждащото око на Саурон, простете на Сервитьор е забелязало, че съм си изпил виното. Гарсонът долита до масата, взима бутилката и налива в чашата ми, после и в тази на хубавицата срещу мен. Виж ти, направо ни обгрижват като кралски особи. На съседната маса рускоговорящите бели чорапи призовават още малки чаши, пълни с безцветна течност. Веселят се хората. Със сигурност не са руснаци. Говорят с необичайно произношение. Но и чорапите им са необичайни в цветово отношение.
20.35 часа – Гарсонът носи царствено моето „пилешко филе с биволско сирене и канапе от шафранов ориз”. Хубаво, ама масата ни е препълнена и салатата ми е недоядена, поне още един домат и парче моцарела си стоят.Срам не срам, пресипвам ги в новия съд и сервитьорът отнася стария. Хм, тук тази преса малко ме изнерви. Почувствах се все едно, че ми казаха „Айде, дай малко темпо, че няма време”. Но пък ястието е много хубаво. Пилешкото е на рулца, има лека панировка, сосът върху него е апетитен, а оризът е златист. Ухае на хубаво и вкусът му е хубав.
[caption id="attachment_2088" align="alignleft" width="300" caption="Голямото платно с големи рози напомня, че те имат и бодли"]
[/caption]
20.35 часа – Време е да се огледам. Интериорът е впечатляващ. Очите срещат успокояващия бял цвят на стените, масите и столовете са от ковано желязо, по стените има и тухлени зидове, разположени са и доста картини, една от тях показва палави одалиски, друга огромни рози, от тавана висят внушителни полюлеи. Още от първите секунди става ясно, че заведението притежава вентилация от висок клас и затова няма натрапчиви миризми. Чисто е, светло е.
Голям плюс, който обяснява и препълнената зала, е това, че френските прозорци на ресторанта са покрити със завеси. Въпреки, че „Rose” е на оживена централна улица, завесите създават усещане за дискретен уют, т.е няма риск интимния момент на вечерята ви да бъде нарушен със стряскаща констатация на минувач от типа на „Ха, това супа ли е? Аз обичам супа, чорбата е турско ядене. А, тези талиатели „Негра” откъде ги взимате? Бравос, аз обичам талиатели „Негра”. А туй винце? Като му ливна една ока и да зацвърчи, па ела и гледай тогаз”. Няма вариант някой да развали уединението ви.
[caption id="attachment_2086" align="alignleft" width="300" caption="Класическата музика е представена виртуозно"]
[/caption]
А спокойната обстановка се допълва и от жива музика, но ефектът и е успокояващ, защото няма певица, която да ревне „Поздрав за компанията от „Меден рудник”, айде, ръцете горе”...не, не. Не може да стане това, защото музиката е класическа и тя струи от пиано и цигулка, а старият цигулар е истински виртуоз. Неслучайно след края на една от класиките, хората от масите започват да ръкопляскат. Слава богу, тук никой не играе по масите. Само белите чорапки на донския казах потрепват, ама то ритъмът им е в сърцето на тази хора.
20.40 часа – Сервитьорът отново е видял, че съм изпил чашата си наполовина и връхлита разтревожен върху масата, грабва бутилката и потушава зараждащя се дефицит на вино в чашата ми. Леко се паникьосвам. Вече се чудя дали ако случайно се почеша по ухото, гарсонът няма да изкара клечка за уши и прилежно да ми почисти ушната мида. Грижи се човекът за нас, не може да се отрече. Само че хубавицата, която ме придружава, споделя, че силно се изнервя, защото едва ли не усеща дъха на сервитьора във врата си. Явно не е свикнала на подобно персонално покритие. Да си отбележа. В по-късните часове на нощта да не заставам зад гърба и.
20.47 часа – време е за проверка на важен и много подценяван елемент от българските ресторантьори. Тоалетната е чиста, елегантна, огледалата са също рамкирани с ковано желязо, има тоалетни шкафове от състарено дърво. Модерността обаче е също застъпена. Уредът, от който си осигурявате сапун е с фотоклетка. Пуска капка и се измивам с топла вода от чистата мивка. Настъпва лек смут, докато разбера, че и салфетките достигат до нас благодарение на поредния уред с фотоклетка. В името на проучванията експлоатирам сензорното устройство три пъти. Браво, тук също са се постарали.
20.57 часа – Ще ви призная нещо, което не говори никак добре за мен. Вече съм изял всичко. Пъшкам като крава, която току що е изяла цяла ливада с люцерна, но поне аз съм с нож и вилица за разлика от чифтокопитното. Срамота. А по време на викторианката епоха в Англия хората са дъвчели по 32 пъти всяка хапка. Представям си какви масивни челюсти са имали тогава мъжете и жените
20.59 часа – повеждам преговори за десерта. Накрая се стига до финален мач между лимонов чийзкейк и семифредо. Сервитьорът препоръчва второто. Гарантира, че няма да съжаляваме. Лимонът губи. Поръчвам две порции „семифредо”, демек бадемова торта.
21.00 часа – Старинният часовник указва, че вечерта е напреднала. Нежният му звън се чува, защото като цяло хората говорят тихо, дори музиката от пианото и цигулката е спряла, защото музикантите с в пауза.
[caption id="attachment_2089" align="alignleft" width="300" caption=""Семифредо" е нещо, което си заслужава да бъде опитано"]
[/caption]
21.04 часа – „Семифредо” идва на масата. Аранжировката му е респектиращо артистична. Все едно, че съм на изложба. Прилича на произведение на изкуството. Да го гледам ли, да го ям ли? Ще го ям. Нахвърлям се върху тортата със страстта на уличен пес, който е намерил кренвирш.
Отхапвам малка хапка, вкус и мирис на бадеми ме обгръща. Леко усещане за повечко масло се появява в първия момент, но отстъпва на ненатрапчивата сладост на тортата. Наистина не са ни излъгали. Добър избор за десерт.
21.15 часа – Сметката моля.
21.20 часа – Воала. Удоволствието да проведа своите кулинарни проучвания тази вечер ще струва на компанията „Миш маш рисърч” 61.82 лв. Да не забравя да си осребря сметката.
21.25 часа – излизаме. Сервитьорът ни съпровожда до вратата, отваря я, покланя се леко и аз му правя признание
„Беше много хубаво” и съм искрен.
Кулинарно досие на ресторант “Rose”
Локация – ул. „Богориди”, на метри преди археологическия музей в Бургас.
Плюсове:
- много добър майстор готвач
- много добро обслужване
- респектиращ с дължината си и качеството си лист с вина
- богато меню
- добра вентилация
- дискретност
- малко маси
- артистичен интериор
- класическа музика в изпълнение на живо
Минуси:
- задължителна необходимост от резервация
- елемент на претрупаност в интериора
- стилова колизия между дървените греди по тавана, модерните въздухоотводи на инсталацията и артистичната обстановка
- лека натрапчивост от страна на сервитьорите, но това е индивидуално усещане
Заключение: Ресторант “Rose” е изтънчено заведение с цени над средните, в което можете да прекарате приятно, да поканите приятели или бизнес партньори, за да ги впечатлите.
Коментари