Объркана история за приятели, за Голямата екскурзия, за една национална и за една автомобилна катастрофа

[caption id="attachment_90880" align="alignleft" width="300"] Двама приятели, християнин и мюсюлманин, в махалата от детството си в Айтос[/caption] Няколко думи, написани от Нери Терзиева, подлудиха социалните мрежи. Думи, свързани с нейната лична история и същевременно с историята на България. А коментарите под написаното бяха ... съчувстващи, изпълнени с вина, подкрепящи или агресивни и заплашителни. Докато четях как известната ни телевизионна журналистка описва какво е преживяла на 29 май 1989 година, когато Тодор Живков извика към Турция от телевизионния екран „Времето за заиграване свърши, отворете границата” , се сетих как аз видях и почувствах онези времена. Да, и аз гледах в онази вечер новинарската емисия и слушах тревожно какви ги говори, по-точно чете, Генералният секретар на БКП. Тогава играех футбол в Айтос, а доста от съотборниците ми бяха български турци, българи с турско самосъзнание, българи с мюсюлманско вероизповедание или българи с мюсюлмански имена. Наричаха ги как ли не, а като се замисля, между другото и днес е така. Не знаем как да ги наричаме и сега, което е абсурд, защото живеем заедно. Не че в онези години това е имало изобщо някакво значение, защото на терена и в съблекалнята, в тренировки и в мачове ние бяхме един отбор „Вихър” Айтос, един колектив, приятели и съотборници и единственото, по което се разделяхме, беше това, че някои от нас бяха титуляри и резерви, млади и стари, нападатели, халфове или защитници... вратари също. Нямаше какво друго да ни дели. В дните след 29 май 1989 година много неща се промениха. Някои от съотборниците ни спряха да идват на тренировки и на мачове. За едни чухме, че заминали за Турция. За други не се чуваше нищо. И често шепнехме и си говорехме за тях с недомлъвки. Виждахме как през Айтос преминават колони от лади и москвичи с денкове покъщнина върху таваните си и се изливат към границата. Угрижени и мълчаливи хора. Чувахме за това как валутните дилъри от Бургас продават на участниците в това преселение на народите 1 долар за ....много, много левове. Говореше се, че някои от тях насила тръгват, че други пък чакат с нетърпение да се махнат. Слуховете бяха огромни и някои от тях граничеха с ...чудовищни слухове. А от телевизията прочути български журналисти се включваха от границата и обясняваха колко правилно решение е взела партията, а статиите в няколкото национални вестници и в единствения бургаски вестник обясняваха колко е правилно, че тези хора се изнасят. Изведнъж хората, с които живеехме, работехме, учехме и тренирахме, станаха излишни. Дори си спомням, че в Бургас имаше митинг, който мина покрай турското консулство и хората скандираха нещо против някого, но в подкрепа на правилното решение на партията. Такива митинги имаше и в цялата страна. Правилни митинги в подкрепа на непогрешимата партия и безгрешния партиен ръководител и политбюрото му. Нямаше кой да ни каже нищо на стадиона в Айтос. Или да ни обясни. А и нямаше кого да попитаме. Гледахме към опразнените места в съблекалнята и ни ставеше ясно, че нещо или някой е изтрил нашите съотборници. Все едно, че ги е нямало. Дни по-късно разговарях с един от по-старите играчи, дефанзивния халф Сами, който твърдо отказа да замине или да си отиде. Каза ми, че е предупредил жена си да си избие от главата всички мисли за Турция, иначе щял да й отвърти ...главата. Остана си на мястото. Според него това беше правилното решение. Но разговарях и с халфа Демир, който изгаряше от нетърпение да се изнесе. Беше млад, изпълнен с ентусиазъм и готовност да отиде в нов свят, за да създаде ново бъдеще за младата си невяста и чаканото бебе. Мислеше, че в Турция ще намери работа, че може да играе дори и футбол и ...смяташе това за единствено правилното решение. А от вестниците, радиата и телевизията обясняваха, обясняваха. Било правилно така. Правилно било да се махат тези врагове на народа и народната власт. Довчерашните ни сънародници вече днес бяха наши врагове според правилните обяснения. Ама, не ми се връзваха правилно нещата. Сещах се как през 1984 година всички български състезатели от всякакви спортове излизаха пред телевизията и обясняваха колко са щастливи от решението на партията да ги спре да участват на Олимпиадата в Лос Анджелис и да я бойкотират, нищо че бяха се готвили четири години за нея. Казваха, че са щастливи от това, че ще ходят на Игрите на добра воля в Москва, но не звучаха никак щастливо. Уж казваха правилните неща, но... усещането за неправилност оставаше. Така беше и две-три години преди 1989 година, когато нашите сънародници с турски имена бяха принудени да сменят имената си и някакви хора от телевизионния черно-бял екран, от чернобелите вестници и от ефира на двете национални радиа ни обясняваха колко са щастливи, че доброволно са си сменили имената, но никак не звучаха и никак не изглеждаха като щастливи хора, които са направили нещо доброволно. И понеже всичко се повтаря, през тази късна пролет на 1989 година поредните хора започнаха да обясняват колко правилно решение била взела партията. Правилно, а успя да раздели хората в България, според едни, на добри българи и на лоши турци. Или според други - обратното. Какво му беше правилното тогава? Телевизионните репортери продължаваха денонощно да показват напускащите България граждани, но в един момент обогатиха репортажите си с нови моменти.... кадри на връщащи се. Ти хлипаха и обясняваха колко лошо е в Турция... Вече не знаехме кое е правилно и кое не е. Лошо беше, а автомобилните колони от лади и москвичи не спираха. През полудялото лято на 1989 година, когато българите трябваше да смятат българските турци за най-злите хора на света, а българските турци трябваше да приемат българите за най-жестоките хора на планетата, баща ми и двама негови приятели направиха нещо, което не беше правилно или неправилно. Беше човешко. Нито една телевизия, радио или вестник в България или в Турция не го удостои с внимание. Кой знае защо. Точно в разгара на това преселение на народите, което изобщо не беше велико, баща ми направи катастрофа. Беше международен шофьор. Катастрофата се случи в град Измит ... Щракнаха му белезниците и го вкараха в затвора. Тамошните турски вестници писаха, а телевизиите им съобщиха, че той бил български агент, разузнавач и едва ли не искал да гази мирни турски граждани по улиците. Бяха го снимали. От вестникарската фотография гледаше един смачкан, нещастен и разбит мъж... български шофьор, представен като комунистически агент според каноните на пропагандата. За жителите на Измит той е бил българин, от най-лошите българи... Враг. Представете си колко много хора в онзи турски град са повярвали, че той е толкова лош, колкото го е описвала статията във вестника. Баща ми беше затворен някъде в някаква килия. Нямахме никаква връзка с него. Получихме веднъж едно писмо и това беше. Пишехме му телеграми, но не ставаше ясно дали са стигнали до него. Затова пак и пак му пишехме телеграми с един и същ текст. А той ги получавал и си мислел, че понеже са с един и същ текст, някой се гаври с него. И не вярвал, че ние сме ги писали. Така месеци наред. Директорът на затвора го викал често в кабинета си и му пускал телевизионни репортажи от местните и националните канали на Турция, в които хлипащи български турци обяснявали колко е жестоко, опасно и отвратително за българските турци да живеят в България и че най-правилното е да се махнат оттам. Да се преселят, да избягат, да напуснат, да зарежат всичко в този български ад. После директорът го питал. „Ей, Живков /викал му така заради тогавашния ни управник Тодор Живков/, защо правите така, бе? Не ви ли е срам? Кажи бе, Живков!!!" А баща ми мълчал. Не знаел как да обясни, че никога не е имал никакъв проблем с турците в България, защото в неговия град Айтос е живял врата до врата с тях и винаги е бил приятел с тях. По-късно се върна отслабнал с около 30 кг. С разбити нерви. Уплашен. Скършен. Наред с всичко друго, което ни разказа, ни сподели, че само двама души са го посетили в турския затвор. Двама души, които зарязали всичко и пропътували стотици километри, за да го видят. Напук на правилните хора и правилните решения. Приятелят му от детството Гюнел, преселил се в Истанбул някъде към 1967 година, и колегата му от руенското село Дъскотна Юсуф, напуснал България през същата 1989 година /Юсуф толкова много уважаваше баща ми и бяха такива приятели, че когато го бяха заставили да си смени турското име с правилно българско, той пожела да се казва вече Калуд. Искаше да носи името на баща ми. Милиционерите гневно му казаха, че това име не е българско и му забраниха да го вземе. Прави бяха милиционерите. Името Калуд всъщност е гръцко, не е българско, но го носи българин и пожела да го носи турчин/. Представете си. В годината, в която българските турци по правило трябваше да мразят българите, а ние, българите, трябваше да мразим българските турци, само тези двамата български турци или турски българи, както искате ги наричайте, посетиха баща ми затвора в турския град Измит. Случи се през лятото на 1989 година. И двамата бяха напуснали България по една и съща причина, но по различно време, бяха изоставили всичко в родината си, но не изоставиха своя приятел българин и го подкрепиха в най-тежкия му момент. Нито един български шофьор не го посети в затвора. Нито един, в нито един момент. Само Юсуф и Гюнел. 29 май 1989 година ни раздели на правилни и неправилни. Тогава, а и днес доста хора направиха и правят кариери и бизнес от това разделение с правилата. Още го правят. Уж обясняват кое е правилно и неправилно, но всъщност стана ясно, че цялата работа е за пари и за власт. Юсуф вече не е в Турция. Там са останали децата му. Той е в Холандия, печели пари и им праща, за да им помага да се изучат. Смята, че така е правилно. Когато през отпуската си пътува към семейството си в Турция, се обажда на баща ми в България. Говорят си на български и на турски. Звъни му ей така, за да чуе стария си приятел българин, чието име беше готов да носи, когато смяната на името беше въпрос на живот или смърт. Гюнел след много години се прибра в Айтос. Децата му имат кариера, авторитет и обществено положение в Турция и нямат нищо общо с България. Само че той сметна, че е правилно да се върне там, където е поел първата си глътка живот. Двамата с баща ми никога не спряха да бъдат приятели от детските си години до днес. Нищо, че години наред са ги разделяли граници и политици. Пак са си заедно, без да мислят дали това е правилно или неправилно. Защо ви разказах всичко това ли? Не знам... дали изобщо беше правилно или неправилно да ви споделя тази объркана и накъсана история /според жена ми/, защото всъщост героите в нея не са ми позволили да ви я разказвам. Надявам се, че ще ми простят тази волност, но го направих, за да ви кажа, че ... ...че когато водачите, лидерите и първенците на един народ правят неща, които карат стотици и хиляди хора да страдат, не вярвайте на казаното от водачите, лидерите и първенците, а вярвайте на онова, което ви казват страдащите хора. През 1989 година много граждани на България пострадаха. Беше ужасно неправилно... също толкова ужасно неправилно, както атентата на гара Буново, който отне живота на майки и деца няколко години преди това и ... Мисля си, че винаги така става, когато позволяваме на злодеи да пишат правилата, по които да живеем. Не бих си позволил да ви казвам кого е правилно да обичате и кого е правилно да мразите, защото е правилно вие сами да решите. Знам само, че думите на Нери Терзиева от 29 май 2016 година развълнуваха много хора, докато думите на Тодор Живков от същата дата, но през 1989 година, уплашиха много хора. Правилно или не... няколко месеца след митингите в подкрепа на решението на другаря Живков започнаха други митинги. Против него и против политбюрото му. И той, и те рухнаха, а от тогава до днес през границите около 2 млн. българи напуснаха България, но това май вече е друга история. автор: Красимир Калудов Коментари