“Зона здраве“ и един репортер в „Зоната на здрача“

Седмица преди най-мащабното здравно изложение „Зона здраве“ в Бургас, всички знайни и незнайни бургаски медии предупредиха читателя, че в града ни в рамките на един уикенд абсолютно безплатно могат да получат здравни консултации, да си измерят кръвното налягане, очното налягане, количеството сероводород в кръвта и въобще да разберат колко време живот им остава на тази планета Земя. Що се отнася до моя милост, само при споменаването на профилактични изследвания, медицински лаборатории, болници и доктор Хаус (дори и да е the best of the best of the best in thе whole white world) веднага профилактично получавам жесток кожен обрив, уртикария, сърцебиене, световъртеж, нервен тик на лявото око, рязко ми пада кръвното, от което ръцете ми почват да треперят, досущ като на някой в напреднал стадий на Паркинсон, абе с други думи – само при мисълта за профилактичен преглед ми прилошава безвъзвратно и се „разболявам“. Обаче нали съм репортер и нали уикенда съм дежурна, въпреки дълбокия ми психологически страх от лица в бели престилки, които гледат тревожно и умислено по дефолт, сякаш ми остава седмица живот, някак се почувствах длъжна да изпълня своя професионален дълг и все пак да пристъпя плахо и със страхопочитание в „Зоната на здрача“, тъй де – в “Зона здраве“. Ако не за друго, поне да разбера колко смели и самоотвержени бургазлии са посмели да дарят кръв в този тъй важен здравен ден. Излишно е да изпадам в лирическо изтъпление, затова няма да споменавам какво е отношението ми към иглите и спринцовките. Досещайте се сами! И така... застанала пред внушителния МОЛ Галерия, аз си поех дълбоко дъх и пристъпих с двата крака в гроба, ъъъ…в Зоната на здравето. Първото ми впечатление бе, че съм попаднала в някаква паралелна зона на тропичен климат, защото от горещата вълна, която ме лъхна, ми се запотиха диоптрите (умишлено ще отбягвам щанда за очни прегледи), косата ми се развя на забавен кадър, като в някоя реклама за шампоани „Пантен“, а освен това усетих как веднага разтопих зимните ледове под мишниците си. Защо в тези огромни и претъпкани Молове винаги поддържат температура от има-няма 30 градуса, ето това не мога да си обясня? Вероятно заради здравето на стайните цветя от подвид „Кифленски ДългоКрак Бриджит Бедро в Минижуп“? Качих се на втория етаж, където е изложението, и веднага се ориентирах в ситуацията. Точно от каквото се боях! Горещо, претъпкано, шумно, пълно с хора, които трепетно очакват да им съобщят диагнозата, абе – същински медицински ад, в който вече се пържех заради всичките си здравни прегрешения и пропуснати „задължителни“ профилактични прегледи. Директно се отправих към центъра за даряване на кръв, а от задуха и липсата на въздух, кръвта вече рязко се бе оттекла от лицето ми, поради което най-вероятно съм изглеждала като зомби от „Заразно зло“ . Хората ми хвърляха съчувствени погледи, в които се четеше „Милата, сигурно е дарила кръв и й е станало лошо“ или „Боже, кой знае какво й е казал някой доктор!“ Шмугнах се измежду чакащите пациенти и потенциални кръводарители и успях да открия началника на Отделението по трансфузионна хематология, който се съгласи да ми даде интервю. Противно на всичките ми очаквания, докторът се оказа крайно симпатичен човек, с благо и спокойно лице. По-скоро беше като ангел в бялата си престилка, отколкото като  вестител на лошите новини. Определено бих искала така да изглежда докторът, който един ден ще ми съобщи, че ми остават десет….девет….осем….седем….шест…. пет…четири….три….две….едно….час на смъртта…. Благият му външен вид обаче не ме накара да се почувствам по-добре. Всъщност ме накара да се притесня двойно повече. Извадих оръжието на журналистическия труд, сиреч – диктофона, и с треперещи ръце го поднесох към устните на своя събеседник. Не помня какво го питах, той какво ми отговори, бях в будна кома, добре че тази малка машинка в ръцете ми притежаваше уникалната дарба да записва всичко казано. През цялото време си мислех: „Колко ли е годишен? Дали има жена и деца? Как ли ми е косата? Как ли ми е диоптърът? Трябваше да ги махна тези глупави очила! Нищо де, така изглеждам по-интелигентна. Господи, получавам нервен тик. Точно сега ли?Дано не си помисли, че му намигам или флиртувам!“ След края на интервюто му благодарих или поне си спомням, че му благодарих, и побързах да изляза почти на бегом от тясната кръводарителска кабинка, защото вече прибелвах очи и треперех неудържимо. Определено бях един репортер – гротеска, намиращ се не в „Зона здраве“, а в „Зоната на здрача“. Не пожелах да си направя никакви безплатни прегледи и консултации. Вместо това побързах да се прибера у дома, на сигурно място, където да потъна в сляпо самосъжаление и да забравя този фарс. Същия късен следобед обух кънките си, стегнах здраво връзките на ролерите и направих една успокоителна обиколка-психотерапия в Морската градина. Слънце, море, вятър в косите… всички притеснения останаха зад гърба ми. Мене ако питате, ето това е истинската „Зона здраве“. Автор: Боряна Върбанова   Коментари