[caption id="attachment_84240" align="alignleft" width="300"]
Знамето на община Бургас на връх Елбрус[/caption]
Димитър Костов вече седма година живее и работи в Бургас, което(с поред скромните ни разбирания) е достатъчно дълго време, за да се почувстваш в бургазлия. Той е свободолюбива душа, която не просто мечтае, а се осмелява да осъществява дори най-смелите си амбиции.
Нозете му многократно са изкачвали родните планински върхове-първенци в Рила, Пирин, Родопи, Стара планина, Витоша. В чужбина той е покорил общо три върха – през 2006г. се изкачва на 4810 метровия Монблан (Алпите), през 2014 – Елбрус (Русия), а тази година в сбъднат блян се превръща изкачването на най-високия връх в Южна Америка - 6962-метровия Аконкагуа.
За пътя нагоре към върха, препятствията и безграничната воля на човешкия дух, 59-годишниятавантюрист Димитър Котов разказва в откровено интервю за Бургаски репортер.
Наскоро покори най-високия връх в Южна Америка. Колко време се подготвя физически, преди да предприемеш такова рисковано пътешествие?
[caption id="attachment_84238" align="alignleft" width="300"]
Аконкагуа и гордо развяващият се флаг на община Бургас[/caption]
Малко след като се завърнах от Елбрус, което беше преди 2 години, си казах, че е време да поставя пред себе си по-голяма цел, по-голямо предизвикателство и така се спрях на връх Аконкагуа. Цяла година се подготвях усилено за неговото изкачване. Изучавах върха като особености, търсех всякаква информация от Интернет, както и от хора, които вече са го покорили, за да ми разкажат как е било. Стремях се цяла година да поддържам добра физическа форма, което се изразяваше в каране на колело около 40 км на ден по 3-4 дни в седмицата, лятото плувах около километър и половина навътре в морето, а есента влязох във фитнес залата. Целта ми не беше да правя някакви геройства с тялото си, а да се поддържам в добра форма и и кондиция. Стремях се да бъда в оптимални килограми за моята височина, между 85 и 87 кг, което е стандартът, който се изисква. За такова изкачване не трябва нито да си много слаб, нито много пълен. Горе е много студено и е препоръчително да имаш и подкожни мазнини, чиито функции са да предпазват тялото от минусовите температури, които през нощта падат до -25 градуса.
На 27 януари 2016 г.излетяхме от София, минахме през Амстердам, Буенос Айрес, оттам с автобус пътувахме едно денонощие до Мендоса (Аржентина), откъдето получихме необходимото разрешително за изкачването до върха. Така наречената „пермита“ струва 540 долара. Без този документ няма да бъдеш допуснат до парка, откъдето тръгва експедицията.
[caption id="attachment_84241" align="alignright" width="300"]
"Източният връх, поглед от Аконкагуа. Долу в дясно се вижда пътеката, по която се качихме на върха."[/caption]
Относно техническата подготовка какво можеш да ни кажеш?
Трябваше да се оборудваме с доста дебели дрехи, спални чували (които да издържат до – 28 градуса), обувки. Аз имам другите необходими техники, като котки, щеки и пикели.
От колко човека се състоеше групата ви?
Бяхме общо 5 човека с водача - трима мъже и една жена. Имаше баща и дъщеря от София, а от Бургас бяхме двама съграждани– аз и д-р Светослав Петранов, завеждащ кардиологичното отделение на бургаската болница.
Колко време продължи цялото приключение? А самото изкачване?
Самото пребиваване в планината беше две седмици. Тялото има нужда от аклиматизация, трябва постепенно, по малко да се качваш и слизаш, докато тялото свикне с надморската височина. Там въздухът е по-рядък и няма кислород, затова е нужно на организма да се нагоди. Самата аклиматизация означава, че гръбначният мозък започва да произвежда повече червени кръвни телца. Последните 3 дни от тези 2 седмици бяха предназначени за същинското изкачване.
Какви мисли минават през главата на човек на 6962-метра височина?
О, всякакви мисли те спохождат по време на цялото пътешествие. „Дано да успеем“. „Дано да ни стигнат силите“, „Дано времето не се развали“. Когато вече си на върха изпитваш едно удовлетворение от постигнатата цел, от усилията, които си положил. Естествено, веднага те захапва и мисълта „Ами сега? Ще трябва да слизаме надолу, да се върнем по някакъв начин“. Слизането също крие своите рискове, защото по-голямата част от физическите ти усилия вече са изразходвани за изкачването.
Спомняш ли си кой е първият ви връх, който изкачи? На колко години беше тогава?
О, да! Най-високия връх в България – Мусала. Бях току-що женен, младо момче на 22-23 години. Спомням си, че тогава бяхме на почивка в Боровец и от почивната станция организираха излет до Мусала за един ден. Записахме се и като на шега този зимен декемврийски ден направих първото си изкачване на 2925 м. височина. Това повлече крак след себе си.
Откога се чувстваш влюбен в планината?
[caption id="attachment_84242" align="alignleft" width="300"]
На връх Монблан 4810м[/caption]
По голямата част от живота си съм живял в Шумен. Там си имаме едно много хубаво Шуменско плато, което ни дава възможност целогодишно да се докосваме до планината. Така се роди любовта ми към катерачеството. Чувствам се страхотно в планината, тя ме зарежда с енергия. Ето защо всяко свободно време аз съм готова да хвана раницата и с поне двама приятели да се отправя на поредното пътешествие.
Случвало ли ти се е да попаднеш в опасна ситуация, да изпиташ гнева на природата върху себе си?
За щастие досега в своята практика не съм попадал в екстремни ситуации. Макар че при изкачването на Аконкагуа сутринта беше много студено и духаше адски силен вятър. Катерейки се нагоре, съществува съвсем реална опасност от вятъра да загубиш равновесие и да се търкулнеш в бездната. На моменти това доста ме притесняваше, но с настъпването на деня и появата на слънцето вятърът поотслабна. Друга пречка бяха ниските температури, от които получих леки измръзвания на пръстите на краката, но за щастие не са нещо сериозно. Колегата обаче имаше неблагоразумието да си свали ръкавиците и от студа получи втора степен измръзване на пръстите, които се покриха с мехури. За щастие, той вечесе възстановява. Разминахме се само с тези измръзвания.
[caption id="attachment_84243" align="alignright" width="300"]
спомен от изкачването на Елбрус[/caption]
Семейството и приятелите подкрепят ли те в авантюристичните ти начинания?
По принцип ме подкрепят. Когато ме изпращаха всички със свито сърце ми заръчаха да се пазя. На върха нямаме никаква комуникация с близките си. Две седмици с нетърпение и вълнение всички те чакат знак от мен, информация дали съм успял.
Кое е най-голямото предизвикателство пред един катерач?
Може би да се пребориш със собствените си страхове. Понякога само желанието не е достатъчно, трябва да проявиш воля и издръжливост, да имаш силна мотивация. Друг важен фактор е да знаеш границите на своите възможности, които не бива да прекрачваш. Не е хубаво да се опитваш да се изкачиш на всяка цена, рискът трябва да е добре премерен, защото противното може да ти коства много. Дамата в нашия екип, която беше слаба и фина девойка, се отказа на 6300 метра височина. Бих казал, че липсата на достатъчно подкожни мазнини й изигра лоша шега. Стана й много студено и тя прецени за себе си, че е по-добре да се върне.
[caption id="attachment_84239" align="alignleft" width="300"]
Аконкагуа[/caption]
Кой кого покорява? Човекът – планината или планината – човека?
Естествено, че планината покорява човека. Ако планината реши да не те допусне до себе си, човек е безсилен пред нея.
Според теб съществува ли планински връх, до който е невъзможно да достигне човешки крак?
Има доста трудни върхове, които изискват неимоверни усилия, но засега аз поне не съм чувал за връх, който да не е изкачен. Човешкият крак е стъпил навсякъде. Мисля, че е в природата на човек да търси нови и нови предизвикателства, да се доказва, да изпитва границите на своите възможности.
Коя ще бъде следващата ви дестинация?
Засега все още не съм планирал, защото искам да се отдам пълноценно на последното си преживяване, да осмисля нещата, да си почина. Да съм жив и здрав, ще видим след някоя и друга година какво ще ми предложи животът.
Къде, според теб, трябва да отиде човек, докато е жив?
За всеки това място е различно, разбира се. Не мога да отговоря конкретно на този въпрос, защото си нямате представа колко красиви места и планини имаме в България, които човек си струва да види с очите си, да усети духа и природата. Лично аз съм отворен към всички красиви неща в света от природен характер. Както е казал Алеко Константинов: „Обиколи родината, за да я обикнеш“. А колкото повече обикалям България, толкова повече се влюбвам в нея. Това, което съм видял, ми дава пълното право да кажа, че страната ни е уникална!
Какво ще пожелаеш на нашите читатели-авантюристи, сред които може да има и бъдещи или настоящи катерачи?
Да мечтаят! Ако мечтаят, мечтите се сбъдват и когато човек желае нещо много силно, то неминуемо се случва. Аз съм живият пример за това. Преди някоя и друга година може би нямаше дори да си помисля за подобно начинание, защото не бях готов. Но с времето човек осмисля нещата, първо се наглася психически и после, като работи целенасочено по въпроса, нещата се случват. Когато си силно мотивиран и желаеш нещо от сърце, рано или късно то става реалност. Затова мечтайте смело!
Интервю: Боряна Върбанова
Коментари
Знамето на община Бургас на връх Елбрус[/caption]
Димитър Костов вече седма година живее и работи в Бургас, което(с поред скромните ни разбирания) е достатъчно дълго време, за да се почувстваш в бургазлия. Той е свободолюбива душа, която не просто мечтае, а се осмелява да осъществява дори най-смелите си амбиции.
Нозете му многократно са изкачвали родните планински върхове-първенци в Рила, Пирин, Родопи, Стара планина, Витоша. В чужбина той е покорил общо три върха – през 2006г. се изкачва на 4810 метровия Монблан (Алпите), през 2014 – Елбрус (Русия), а тази година в сбъднат блян се превръща изкачването на най-високия връх в Южна Америка - 6962-метровия Аконкагуа.
За пътя нагоре към върха, препятствията и безграничната воля на човешкия дух, 59-годишниятавантюрист Димитър Котов разказва в откровено интервю за Бургаски репортер.
Наскоро покори най-високия връх в Южна Америка. Колко време се подготвя физически, преди да предприемеш такова рисковано пътешествие?
[caption id="attachment_84238" align="alignleft" width="300"]
Аконкагуа и гордо развяващият се флаг на община Бургас[/caption]
Малко след като се завърнах от Елбрус, което беше преди 2 години, си казах, че е време да поставя пред себе си по-голяма цел, по-голямо предизвикателство и така се спрях на връх Аконкагуа. Цяла година се подготвях усилено за неговото изкачване. Изучавах върха като особености, търсех всякаква информация от Интернет, както и от хора, които вече са го покорили, за да ми разкажат как е било. Стремях се цяла година да поддържам добра физическа форма, което се изразяваше в каране на колело около 40 км на ден по 3-4 дни в седмицата, лятото плувах около километър и половина навътре в морето, а есента влязох във фитнес залата. Целта ми не беше да правя някакви геройства с тялото си, а да се поддържам в добра форма и и кондиция. Стремях се да бъда в оптимални килограми за моята височина, между 85 и 87 кг, което е стандартът, който се изисква. За такова изкачване не трябва нито да си много слаб, нито много пълен. Горе е много студено и е препоръчително да имаш и подкожни мазнини, чиито функции са да предпазват тялото от минусовите температури, които през нощта падат до -25 градуса.
На 27 януари 2016 г.излетяхме от София, минахме през Амстердам, Буенос Айрес, оттам с автобус пътувахме едно денонощие до Мендоса (Аржентина), откъдето получихме необходимото разрешително за изкачването до върха. Така наречената „пермита“ струва 540 долара. Без този документ няма да бъдеш допуснат до парка, откъдето тръгва експедицията.
[caption id="attachment_84241" align="alignright" width="300"]
"Източният връх, поглед от Аконкагуа. Долу в дясно се вижда пътеката, по която се качихме на върха."[/caption]
Относно техническата подготовка какво можеш да ни кажеш?
Трябваше да се оборудваме с доста дебели дрехи, спални чували (които да издържат до – 28 градуса), обувки. Аз имам другите необходими техники, като котки, щеки и пикели.
От колко човека се състоеше групата ви?
Бяхме общо 5 човека с водача - трима мъже и една жена. Имаше баща и дъщеря от София, а от Бургас бяхме двама съграждани– аз и д-р Светослав Петранов, завеждащ кардиологичното отделение на бургаската болница.
Колко време продължи цялото приключение? А самото изкачване?
Самото пребиваване в планината беше две седмици. Тялото има нужда от аклиматизация, трябва постепенно, по малко да се качваш и слизаш, докато тялото свикне с надморската височина. Там въздухът е по-рядък и няма кислород, затова е нужно на организма да се нагоди. Самата аклиматизация означава, че гръбначният мозък започва да произвежда повече червени кръвни телца. Последните 3 дни от тези 2 седмици бяха предназначени за същинското изкачване.
Какви мисли минават през главата на човек на 6962-метра височина?
О, всякакви мисли те спохождат по време на цялото пътешествие. „Дано да успеем“. „Дано да ни стигнат силите“, „Дано времето не се развали“. Когато вече си на върха изпитваш едно удовлетворение от постигнатата цел, от усилията, които си положил. Естествено, веднага те захапва и мисълта „Ами сега? Ще трябва да слизаме надолу, да се върнем по някакъв начин“. Слизането също крие своите рискове, защото по-голямата част от физическите ти усилия вече са изразходвани за изкачването.
Спомняш ли си кой е първият ви връх, който изкачи? На колко години беше тогава?
О, да! Най-високия връх в България – Мусала. Бях току-що женен, младо момче на 22-23 години. Спомням си, че тогава бяхме на почивка в Боровец и от почивната станция организираха излет до Мусала за един ден. Записахме се и като на шега този зимен декемврийски ден направих първото си изкачване на 2925 м. височина. Това повлече крак след себе си.
Откога се чувстваш влюбен в планината?
[caption id="attachment_84242" align="alignleft" width="300"]
На връх Монблан 4810м[/caption]
По голямата част от живота си съм живял в Шумен. Там си имаме едно много хубаво Шуменско плато, което ни дава възможност целогодишно да се докосваме до планината. Така се роди любовта ми към катерачеството. Чувствам се страхотно в планината, тя ме зарежда с енергия. Ето защо всяко свободно време аз съм готова да хвана раницата и с поне двама приятели да се отправя на поредното пътешествие.
Случвало ли ти се е да попаднеш в опасна ситуация, да изпиташ гнева на природата върху себе си?
За щастие досега в своята практика не съм попадал в екстремни ситуации. Макар че при изкачването на Аконкагуа сутринта беше много студено и духаше адски силен вятър. Катерейки се нагоре, съществува съвсем реална опасност от вятъра да загубиш равновесие и да се търкулнеш в бездната. На моменти това доста ме притесняваше, но с настъпването на деня и появата на слънцето вятърът поотслабна. Друга пречка бяха ниските температури, от които получих леки измръзвания на пръстите на краката, но за щастие не са нещо сериозно. Колегата обаче имаше неблагоразумието да си свали ръкавиците и от студа получи втора степен измръзване на пръстите, които се покриха с мехури. За щастие, той вечесе възстановява. Разминахме се само с тези измръзвания.
[caption id="attachment_84243" align="alignright" width="300"]
спомен от изкачването на Елбрус[/caption]
Семейството и приятелите подкрепят ли те в авантюристичните ти начинания?
По принцип ме подкрепят. Когато ме изпращаха всички със свито сърце ми заръчаха да се пазя. На върха нямаме никаква комуникация с близките си. Две седмици с нетърпение и вълнение всички те чакат знак от мен, информация дали съм успял.
Кое е най-голямото предизвикателство пред един катерач?
Може би да се пребориш със собствените си страхове. Понякога само желанието не е достатъчно, трябва да проявиш воля и издръжливост, да имаш силна мотивация. Друг важен фактор е да знаеш границите на своите възможности, които не бива да прекрачваш. Не е хубаво да се опитваш да се изкачиш на всяка цена, рискът трябва да е добре премерен, защото противното може да ти коства много. Дамата в нашия екип, която беше слаба и фина девойка, се отказа на 6300 метра височина. Бих казал, че липсата на достатъчно подкожни мазнини й изигра лоша шега. Стана й много студено и тя прецени за себе си, че е по-добре да се върне.
[caption id="attachment_84239" align="alignleft" width="300"]
Аконкагуа[/caption]
Кой кого покорява? Човекът – планината или планината – човека?
Естествено, че планината покорява човека. Ако планината реши да не те допусне до себе си, човек е безсилен пред нея.
Според теб съществува ли планински връх, до който е невъзможно да достигне човешки крак?
Има доста трудни върхове, които изискват неимоверни усилия, но засега аз поне не съм чувал за връх, който да не е изкачен. Човешкият крак е стъпил навсякъде. Мисля, че е в природата на човек да търси нови и нови предизвикателства, да се доказва, да изпитва границите на своите възможности.
Коя ще бъде следващата ви дестинация?
Засега все още не съм планирал, защото искам да се отдам пълноценно на последното си преживяване, да осмисля нещата, да си почина. Да съм жив и здрав, ще видим след някоя и друга година какво ще ми предложи животът.
Къде, според теб, трябва да отиде човек, докато е жив?
За всеки това място е различно, разбира се. Не мога да отговоря конкретно на този въпрос, защото си нямате представа колко красиви места и планини имаме в България, които човек си струва да види с очите си, да усети духа и природата. Лично аз съм отворен към всички красиви неща в света от природен характер. Както е казал Алеко Константинов: „Обиколи родината, за да я обикнеш“. А колкото повече обикалям България, толкова повече се влюбвам в нея. Това, което съм видял, ми дава пълното право да кажа, че страната ни е уникална!
Какво ще пожелаеш на нашите читатели-авантюристи, сред които може да има и бъдещи или настоящи катерачи?
Да мечтаят! Ако мечтаят, мечтите се сбъдват и когато човек желае нещо много силно, то неминуемо се случва. Аз съм живият пример за това. Преди някоя и друга година може би нямаше дори да си помисля за подобно начинание, защото не бях готов. Но с времето човек осмисля нещата, първо се наглася психически и после, като работи целенасочено по въпроса, нещата се случват. Когато си силно мотивиран и желаеш нещо от сърце, рано или късно то става реалност. Затова мечтайте смело!
Интервю: Боряна Върбанова
Коментари