Кой кого покорява?

[caption id="attachment_80269" align="alignleft" width="300"] Снимка: Maya Eye Photography[/caption] Странно същество е човекът! Мисли се за велик и трудно осъзнава колко по-могъщи и неподвластни от него неща има. Да вземем за пример самоуверения алпинист-планинар, който твърди, че покорява върхове. Какво наивно твърдение! Кой кого покорява всъщност? Човекът-планината или планината човека? Кой на кого се подчинява? Фактът, че някой е успял да изкачи един недостъпен за малцина връх, не означа, че е покорил самия връх. Надмогнал е себе си, излязъл е отвъд границите на своите физически и психически възможности, проявил е смелост и воля, неприсъщи за мнозина. Бил е добре подготвен. Обучен. Отговорен за себе си и за групата. И най-важното – оставил е наивността и празната самоувереност у дома, знаейки, че планината е колкото красиво и величествено, толкова и опасно място. И че един връх може да бъде достигнат от човека, само ако своенравната природата му позволи това и не го погуби по пътя. Била е благосклонна към него, позволила му е да броди из нейните пътеки, без да се разяри жестоко, да изпрати някоя буря, мъгла или свирепа виелица. Вместо това му е предоставила слънце, безоблачни дни и прекрасната възможност да му докаже кой всъщност е господарят! И че тук, далеч от човешката цивилизация, важат единствено законите на планината. Едва когато човекът – този неосъзнат индивид - стигне до заветната цел, а доста често и по време на самото пътуване, той проумява колко е незначителен всъщност. Планината е покорявала него самия през целия труден път нагоре. Стъпка по стъпка. Камък по камък. Скала по скала. Вир подир вир. Със всяко стръкче зеленина. С всяко късче небе. С всеки неустоим звук на пойна птица. С всеки страшен вой на някой самотен вълк-единак. С всеки обагрен в безупречно зелено или снежнобяло пейзаж, будещ страхопочитание, чувство на свобода и безкраен душевен мир. Но когато стига до върха… тогава в него се ражда истината. Той самият сякаш се ражда отново! А илюзията колко е велик остава някъде далеч зад гърба му. Само сладката болка в изморените нозе напомня за изминатите километри пеша. Нищо друго няма значение. Притаява дъх. Човекът се чувства смирен и притихнал. Остава без думи. Те не са нужни на такова свещено място. Планината човек я усеща чрез всяка глътка въздух, чрез дробовете, чрез очите и сърцето си, чрез порите на кожата си. Въобразявал си е, че ще покори този връх. Но всъщност планинският връх е покорил него. И е останал завинаги в сърцето му. Автор: Боряна Върбанова Коментари