Представи си, че си една мъничка, съвсем миниатюрна трудолюбива мравчица, тръгнала от рано сутрин да събира храна за зимата. Радваш се на живота и топлите слънчеви лъчи, които те зареждат с енергия, така необходима ти за дългия работен ден, през който ще носиш на гърба си тегло, няколко пъти по-тежко от твоето собствено. И изведнъж учудено установяваш, че някаква огромна сянка е закрила топлината на слънцето и с любопитство вдигаш глава нагоре, само за да може на негово място да се настани ужасът. Една гигантска човешка стъпка лети към твоето крехко, незначително телце и в този миг осъзнаваш, че днес ще бъде денят на твоята смърт. Последното нещо, което зърваш, е самодоволната усмивка на тоз демон в човешки образ и триумфа в неговите святкащи от извратено удоволствие очи, което ти подсказва, че той съвсем не неволно, ами абсолютно съзнателно е решил да те стъпче и сложи край на живота ти. Издъхваш, преди да си успял да се запиташ „защо”?
А сега си представи, че си дърво. На цели триста години, живял си повече от което и да е човешко същество. Ти си много важен елемент от природата, защото безвъзмездно даряваш с кислород всички останали живи същества, поглъщаш въглеродния диоксид и пречистваш въздуха. Твоят дом е гората, където си пуснал дълбоко корени в земята, живееш хармоничен и достоен живот. Но ето, че един ден твоето спокойствие и песента на птичките, накацали по клоните ти, са жестоко прекъснати от някакъв непознат гръмовен тътен, отекващ в цялата гора. Твоите весели пеещи приятели отлитат стреснати и ужасени високо в небето, но ти няма къде да избягаш. Можеш само да стоиш все така гордо изправен и непоколебим на мястото си, за да наблюдаваш със спотаена и дива паника как хората отсичат многовековния ти ствол с тези странни причудливи машини, издаващи пронизителен звук и причиняващи невъобразима болка. Те явно не съзнават какъв страх и колко мъка ти причиняват действията им, закачат се едни с други, хилят се и си бъбрят нещо на своя неразбираем човешки език, докато ти умираш бавно и мъчително под атаката на техните резачки. Освен собствената си безславна кончина си принуден с безпомощност да наблюдаваш как твоите братя и сестри биват покосени от същата незаслужена и несправедлива съдба.
Сега си представяш, че си птица. Величествен, свободолюбив и горд орел. Кралят на небесата. Всички се възхищават на твоето царствено могъщество. Викът ти отеква отвъд гори и планини, роден си да покоряваш нови и непознати хоризонти, нищо не може да попречи на твоя великолепен реещ се в небето полет, освен може би само едно нещо... ти си улучен от куршум. Не разбираш откъде се появява тази внезапна, пареща болка в крилото ти. Досега си си въобразявал, че си неуязвим, а този нов враг е невидим за теб, не би могъл по никакъв начин да се предпазиш от него. Повален от човешкото оръжие, ти се носиш стремглаво надолу към земята, неспособен да предотвартиш своето падане. Не умираш, но славните ти дни приключват безславно. Затворен си в някаква тясна клетка, може би спасен от добри хора, които обаче не разбират, че за теб би било по-добре, ако беше загинал. Защото унизителният живот на инвалид в клетка за теб е участ, дори по-ужасна от самата смърт.
А сега си представи, че си човек. Най-сложният жив организъм на планетата, обладаващ едно невероятно качество, което липсва на всички останали живи същества - осъзнат разум. И така...
Момент, какво? О, значи ти си човек, така ли?
Ти, който четеш тези редове, си представител на човешката раса? Ти си на върха на хранителната верига, най-интелигентното и разумно живо същество на Земята, гений и изследовател, съвършеният продукт на еволюцията!
Добре тогава, щом си толкова уникален и разумен, ако обичаш, можеш ли да обясниш защо си толкова жесток?
Автор: Боряна Върбанова
Коментари
Представи си, че си една мъничка, съвсем миниатюрна трудолюбива мравчица, тръгнала от рано сутрин да събира храна за зимата. Радваш се на живота и топлите слънчеви лъчи, които те зареждат с енергия, така необходима ти за дългия работен ден, през който ще носиш на гърба си тегло, няколко пъти по-тежко от твоето собствено. И изведнъж учудено установяваш, че някаква огромна сянка е закрила топлината на слънцето и с любопитство вдигаш глава нагоре, само за да може на негово място да се настани ужасът. Една гигантска човешка стъпка лети към твоето крехко, незначително телце и в този миг осъзнаваш, че днес ще бъде денят на твоята смърт. Последното нещо, което зърваш, е самодоволната усмивка на тоз демон в човешки образ и триумфа в неговите святкащи от извратено удоволствие очи, което ти подсказва, че той съвсем не неволно, ами абсолютно съзнателно е решил да те стъпче и сложи край на живота ти. Издъхваш, преди да си успял да се запиташ „защо”?
А сега си представи, че си дърво. На цели триста години, живял си повече от което и да е човешко същество. Ти си много важен елемент от природата, защото безвъзмездно даряваш с кислород всички останали живи същества, поглъщаш въглеродния диоксид и пречистваш въздуха. Твоят дом е гората, където си пуснал дълбоко корени в земята, живееш хармоничен и достоен живот. Но ето, че един ден твоето спокойствие и песента на птичките, накацали по клоните ти, са жестоко прекъснати от някакъв непознат гръмовен тътен, отекващ в цялата гора. Твоите весели пеещи приятели отлитат стреснати и ужасени високо в небето, но ти няма къде да избягаш. Можеш само да стоиш все така гордо изправен и непоколебим на мястото си, за да наблюдаваш със спотаена и дива паника как хората отсичат многовековния ти ствол с тези странни причудливи машини, издаващи пронизителен звук и причиняващи невъобразима болка. Те явно не съзнават какъв страх и колко мъка ти причиняват действията им, закачат се едни с други, хилят се и си бъбрят нещо на своя неразбираем човешки език, докато ти умираш бавно и мъчително под атаката на техните резачки. Освен собствената си безславна кончина си принуден с безпомощност да наблюдаваш как твоите братя и сестри биват покосени от същата незаслужена и несправедлива съдба.
Сега си представяш, че си птица. Величествен, свободолюбив и горд орел. Кралят на небесата. Всички се възхищават на твоето царствено могъщество. Викът ти отеква отвъд гори и планини, роден си да покоряваш нови и непознати хоризонти, нищо не може да попречи на твоя великолепен реещ се в небето полет, освен може би само едно нещо... ти си улучен от куршум. Не разбираш откъде се появява тази внезапна, пареща болка в крилото ти. Досега си си въобразявал, че си неуязвим, а този нов враг е невидим за теб, не би могъл по никакъв начин да се предпазиш от него. Повален от човешкото оръжие, ти се носиш стремглаво надолу към земята, неспособен да предотвартиш своето падане. Не умираш, но славните ти дни приключват безславно. Затворен си в някаква тясна клетка, може би спасен от добри хора, които обаче не разбират, че за теб би било по-добре, ако беше загинал. Защото унизителният живот на инвалид в клетка за теб е участ, дори по-ужасна от самата смърт.
А сега си представи, че си човек. Най-сложният жив организъм на планетата, обладаващ едно невероятно качество, което липсва на всички останали живи същества - осъзнат разум. И така...
Момент, какво? О, значи ти си човек, така ли?
Ти, който четеш тези редове, си представител на човешката раса? Ти си на върха на хранителната верига, най-интелигентното и разумно живо същество на Земята, гений и изследовател, съвършеният продукт на еволюцията!
Добре тогава, щом си толкова уникален и разумен, ако обичаш, можеш ли да обясниш защо си толкова жесток?
Автор: Боряна Върбанова
Коментари