Трудно е да убедиш баба си, че не си гладен. Особено по празниците. Особено, когато си свалил някой и друг невинен и дори незабележителен за теб самия килограм по време на постите. Особено, когато тя не те е виждала отдавна и нейният пълен с любов разтревожен поглед иззад дебелите стъкла на очилата прецени, че си стъпил с единия крак в света на анорексията, а с другия потропваш нервно от глад, докато всъщност си тактуваш успокоително, чудейки се как любезно да откажеш поредната порция коледна пуйка с кисело зеле.
Ами такива са си бабите! Нали точно заради това ги обичаме? Някак забавно е да отбиваме техните постоянни кулинарни атаки и да подвикваме като преяли спартанци преди десерта „THIS IS ТОРТАААА“…
В никакъв случай не бих могла да си представя алтернативната Вселена, в която баба ми е абдикирала от празничното готвене и поста на кулинарен съдия-изпълнител, не се интересува дали стомахът ми пълен или празен и ми подвиква подигравателно и назидателно с повдигната вежда „Имаш нужда от диета“. Сериозно, ако чуеш тези думи от собствената си баба или наистина имаш нужда от такава, или нещо в приказния свят на бабите се е объркало тотално и безвъзвратно.
Мисълта ми е, че аз обожавам да повтарям нелепо като Мариус Куркински на милата си баба: „Не, не, не мога, не, добре – не, е не мога такива неща да правя“, докато тя ми сипва с огромната лъжица в чинийката поредната порция извънземно вкусна храна с извънземен брой калории.
Тогава в мен се надига взривоопасна комбинация от смесени чувства - неутолимо желание да притежавам седем стомаха (колкото е и броят на ястията на Бъдни вечер) като любимото ми извънземно Алф и чисто човешката невъзможност коремът ми да поеме повече храна. В крайна сметка знам, че борбата е безсмислена и кулинарният коледен дух на баба надделява над моята безпомощност да я убедя, че вече съм хапнала достатъчно. По Коледа забравям реплики „На диета съм“, „Не искам допълнително“, Ще пропусна десерта“ и се търкалям наоколо с издут като на гладно африканско дете корем.
Ако е вярно твърдението, че човек е това, което яде, значи имам огромен проблем и страдам от сериозно раздвоение на личността. Не мога да реша дали съм коледна пуйка, свинска пържолка с гарнитура, баница, баклава или пък сладка домашна торта?
И когато целият този кулинарен празничен фарс е на път да приключи с „хапни си енд“ се озовавам на прага на бабиния дом, прегърнала под мишници кашони, торби и буркани, пълни с храна за из път, и заръката „Да си хапваш редовно, бабиното, че гледай се – само кожа и кости си останала, ходещ скелет.“
Обичайте бабите си, обичайте домашните им ястия и нека си хапваме всички на воля под техния хранителен надзор, без да изпитваме вина за това. Празници са, все пак!
Натрупаните калории някак ще ги изгорим, за разлика от домашните рецепти на баба, които пазим като най-ценното съкровище в книгата с кулинарни постулати и забележителни готварски постижения!
И както казва баба ти: „Не си ти, когато не си гладен.“
Автор: Боряна Върбанова
Коментари
Трудно е да убедиш баба си, че не си гладен. Особено по празниците. Особено, когато си свалил някой и друг невинен и дори незабележителен за теб самия килограм по време на постите. Особено, когато тя не те е виждала отдавна и нейният пълен с любов разтревожен поглед иззад дебелите стъкла на очилата прецени, че си стъпил с единия крак в света на анорексията, а с другия потропваш нервно от глад, докато всъщност си тактуваш успокоително, чудейки се как любезно да откажеш поредната порция коледна пуйка с кисело зеле.
Ами такива са си бабите! Нали точно заради това ги обичаме? Някак забавно е да отбиваме техните постоянни кулинарни атаки и да подвикваме като преяли спартанци преди десерта „THIS IS ТОРТАААА“…
В никакъв случай не бих могла да си представя алтернативната Вселена, в която баба ми е абдикирала от празничното готвене и поста на кулинарен съдия-изпълнител, не се интересува дали стомахът ми пълен или празен и ми подвиква подигравателно и назидателно с повдигната вежда „Имаш нужда от диета“. Сериозно, ако чуеш тези думи от собствената си баба или наистина имаш нужда от такава, или нещо в приказния свят на бабите се е объркало тотално и безвъзвратно.
Мисълта ми е, че аз обожавам да повтарям нелепо като Мариус Куркински на милата си баба: „Не, не, не мога, не, добре – не, е не мога такива неща да правя“, докато тя ми сипва с огромната лъжица в чинийката поредната порция извънземно вкусна храна с извънземен брой калории.
Тогава в мен се надига взривоопасна комбинация от смесени чувства - неутолимо желание да притежавам седем стомаха (колкото е и броят на ястията на Бъдни вечер) като любимото ми извънземно Алф и чисто човешката невъзможност коремът ми да поеме повече храна. В крайна сметка знам, че борбата е безсмислена и кулинарният коледен дух на баба надделява над моята безпомощност да я убедя, че вече съм хапнала достатъчно. По Коледа забравям реплики „На диета съм“, „Не искам допълнително“, Ще пропусна десерта“ и се търкалям наоколо с издут като на гладно африканско дете корем.
Ако е вярно твърдението, че човек е това, което яде, значи имам огромен проблем и страдам от сериозно раздвоение на личността. Не мога да реша дали съм коледна пуйка, свинска пържолка с гарнитура, баница, баклава или пък сладка домашна торта?
И когато целият този кулинарен празничен фарс е на път да приключи с „хапни си енд“ се озовавам на прага на бабиния дом, прегърнала под мишници кашони, торби и буркани, пълни с храна за из път, и заръката „Да си хапваш редовно, бабиното, че гледай се – само кожа и кости си останала, ходещ скелет.“
Обичайте бабите си, обичайте домашните им ястия и нека си хапваме всички на воля под техния хранителен надзор, без да изпитваме вина за това. Празници са, все пак!
Натрупаните калории някак ще ги изгорим, за разлика от домашните рецепти на баба, които пазим като най-ценното съкровище в книгата с кулинарни постулати и забележителни готварски постижения!
И както казва баба ти: „Не си ти, когато не си гладен.“
Автор: Боряна Върбанова
Коментари