В класациите за вечно оплакващи се мърморковци вероятно за нас българите е запазено място в призовата тройка. Самият факт, че пиша тази статия, ме причислява към същата фокус група, за членовете на която сутрешното, обедното и вечерното „мрън мрън” е жизнено важно като слънцето и въздуха за всяко живо същество или като българо-съветската дружба и песните на Йосиф Кобзон за г-н Волен Сидеров.
Днес искам да ви разкажа нещо, което би трябвало да неутрализира поне временно широките народни маси от български мърморковци.
Мярнах информацията в интернет, поразрових се в нея и бях толкова втрещен, че реших да споделя с вас...зер, откъде накъде само аз да съм втрещен, ми тъй ами.
Става въпрос за Тери Фокс или по-точно за Терънс Стенли „Тери” Фокс. Роден е на 28 юли 1958 год и е починал на 28 юни 1981 год. Защо уточнявам това ли? Не защото работя на свободна практика в ЕСГАОН, а за да ви стане ясно, че е живял твърде кратко, но е успял да направи твърде много за това кратко време.
Ето я и историята на Терънс или Тери.
Родил се в Канада. Живял, учил, смял се, раснал, играел баскетбол, ръгби, футбол, бил бегач на дълги разстояния в училище и в университета. Между 1976 и 1977 год. започнал да изпитва болки особено по време на баскетболните срещи. И един ден отишъл на преглед. „Бааамммм” , животът му се променил завинаги.
Поставили му диагноза „остеосаркома” или „рак”. Бил едва на 18 год.
През 1977 год лекарите ампутирали десния му крак. Животът му се променил ли казах? Не, Тери решил да промени живота. Въпреки лисичата си фамилия Тери Фокс не започнал да се надлъгва с живота, а направо започнал да го наритва по задника с единствения си здрав крак.
С един крак /извинявам се за повторението/ и с една протеза най-нормално би било да докуцука до магазина за бели флагове и да си купи най-големия бял флаг и да го развее и да извика „Предавам се”, но Тери направил абсолютно обратното.
За информация на мърморковците и за информация на отворковците продължил да играе баскетбол, макар и в националното първенство на бескетболистите с инвалидни колички. Продължил и да бяга. Не можел да се откаже от онова, което обичал да прави, а той обичал да бяга.
Тери Фокс превърнал живота си в кауза да вдъхне вяра на онези свои събратя и сестри с тежки диагнози, да им покаже, че трябва да се борят с живота, а не да се оставят той да ги смачка.
Искал да направи нещо за всички тях и понеже все пак бил бегач на дълги разстояния, решил да пробяга един супер маратон, нарекъл го „Маратон на надеждата”, а трасето му пресичало...цяла Канада. През октомври 1979 год. написал писмо до Канадската организация на раково болните и споделил с тях намерението си. Обещал, че с цената на всичко, каквото и да му струва това, ще пробяга своя маратон.Той знаел, че раково болните хора по света се нуждаят от други хора, които вярват в чудеса. В интерес на истината обществото на раковоболните като цяло било доста скептично, но помогнало на Тери с уреждането на необходимите разрешителни за маратона.
Идеята му била да привлече като благотворителност по един долар от всеки канадски жител и да дари събраните пари за изследвания и проучвания на раковите заболявания. В този момент жителите на държавата били 24 млн. души.
Лекарите го предупредили за възможни усложения и за сериозните рискове, които крие едно такова изпитание не само за сърцето му. В отговор на това Тери преминал през тежка четиринадесетмесечна тренировъчна програма, за да се подготви за супер маратона.
През месец април 1980 год стартирал своето бягане по пътя на надеждата от малкото градче Сейнт Джоунс в провинция Нюфаундленд. Нямало особено голям обществен интерес, нямало речи, снимки с политици за историята...просто едно от най-великите бягания в историята на човечеството започнало незабележимо и семпло.
Тери Фокс всеки ден пробягвал на със своя здрав ляв крак и с протезата маратонската дистанция. Първоначално повечето хора не проявявали интерес, а мърморковците и отворковците го мислили за луд, за откачалка, за странен тип, за „тоя на какъв се прави, бе” и ...но с всеки пробяган километър, с всеки изминат ден все повече хора започнали да виждат Тери, да го следват, да го подкрепят, да го харесват, да го обичат и да се замислят върху примера му. минавал през малки и големи села и градове, хората излизали от колите си, ръкопляскали му, викали името му, бягали с него и до него.
Тери без да иска станал феномен.Национален герой.Пример за подражание.
Пробягал 5373 км за 143 дни. Нищо не можело да го спре...освен ракът. Този път на белите дробове.
Вече не можел да бяга. Всъщност нямало и защо да го прави повече. Един от първите му спомоществуватели станал Айсидор Шарп, собственик на световна хотелска верига. Синът на мистър Шарп починал заради раково заболяване и затова хотелиерът превел 10 000 долара във фонда на Тери и помолил за същото още 999 свои бизнес партньори, приятели и близки.
Еднокракият бегач на дълги разстояния събрал много над онези 24 млн. долара, които планирал да събере. Маратонът на надеждата достигнал до сърцата и умовете на хората. И на болните и на здравите. На финала на неговия маратон го посрещнали десетки хиляди хора.
На 28 юни 1981 год. Терънс Стенли „Тери” Фокс починал.
Но това не бил краят на историята, а началото на нещо много по-голямо. „Маратонът на надеждата” вече е еежегодно състезание и в него участват хора от цял свят. Събраните приходи от благотворителност вече са огромни и всички дарени стотици милиони долари отиват за изследвания, проучване и лечение на ракови заболявания.
Днес Тери има свой паметник, има филм, посветен на подвига му, има и песен „Never Give Up On A Dream”, която е написал Род Стюард. Има и признанието на десетки и стотици милиони хора по света. 14 училища в канадската столица Монреал носят името му. 32 улици също се казват така. Във Ванкувър пък действа Тerry Fox Research Institute.
Тери Фокс не се предал. Никога не обърнал внимание на мърморковците. Просто изминал пътя си по онзи начин, които избрал сам. Въпреки ужасната болест, въпреки протезата не преодолял пътя с пълзене. Пробягал го. До своя край.
автор: Красимир Калудов
Коментари
В класациите за вечно оплакващи се мърморковци вероятно за нас българите е запазено място в призовата тройка. Самият факт, че пиша тази статия, ме причислява към същата фокус група, за членовете на която сутрешното, обедното и вечерното „мрън мрън” е жизнено важно като слънцето и въздуха за всяко живо същество или като българо-съветската дружба и песните на Йосиф Кобзон за г-н Волен Сидеров.
Днес искам да ви разкажа нещо, което би трябвало да неутрализира поне временно широките народни маси от български мърморковци.
Мярнах информацията в интернет, поразрових се в нея и бях толкова втрещен, че реших да споделя с вас...зер, откъде накъде само аз да съм втрещен, ми тъй ами.
Става въпрос за Тери Фокс или по-точно за Терънс Стенли „Тери” Фокс. Роден е на 28 юли 1958 год и е починал на 28 юни 1981 год. Защо уточнявам това ли? Не защото работя на свободна практика в ЕСГАОН, а за да ви стане ясно, че е живял твърде кратко, но е успял да направи твърде много за това кратко време.
Ето я и историята на Терънс или Тери.
Родил се в Канада. Живял, учил, смял се, раснал, играел баскетбол, ръгби, футбол, бил бегач на дълги разстояния в училище и в университета. Между 1976 и 1977 год. започнал да изпитва болки особено по време на баскетболните срещи. И един ден отишъл на преглед. „Бааамммм” , животът му се променил завинаги.
Поставили му диагноза „остеосаркома” или „рак”. Бил едва на 18 год.
През 1977 год лекарите ампутирали десния му крак. Животът му се променил ли казах? Не, Тери решил да промени живота. Въпреки лисичата си фамилия Тери Фокс не започнал да се надлъгва с живота, а направо започнал да го наритва по задника с единствения си здрав крак.
С един крак /извинявам се за повторението/ и с една протеза най-нормално би било да докуцука до магазина за бели флагове и да си купи най-големия бял флаг и да го развее и да извика „Предавам се”, но Тери направил абсолютно обратното.
За информация на мърморковците и за информация на отворковците продължил да играе баскетбол, макар и в националното първенство на бескетболистите с инвалидни колички. Продължил и да бяга. Не можел да се откаже от онова, което обичал да прави, а той обичал да бяга.
Тери Фокс превърнал живота си в кауза да вдъхне вяра на онези свои събратя и сестри с тежки диагнози, да им покаже, че трябва да се борят с живота, а не да се оставят той да ги смачка.
Искал да направи нещо за всички тях и понеже все пак бил бегач на дълги разстояния, решил да пробяга един супер маратон, нарекъл го „Маратон на надеждата”, а трасето му пресичало...цяла Канада. През октомври 1979 год. написал писмо до Канадската организация на раково болните и споделил с тях намерението си. Обещал, че с цената на всичко, каквото и да му струва това, ще пробяга своя маратон.Той знаел, че раково болните хора по света се нуждаят от други хора, които вярват в чудеса. В интерес на истината обществото на раковоболните като цяло било доста скептично, но помогнало на Тери с уреждането на необходимите разрешителни за маратона.
Идеята му била да привлече като благотворителност по един долар от всеки канадски жител и да дари събраните пари за изследвания и проучвания на раковите заболявания. В този момент жителите на държавата били 24 млн. души.
Лекарите го предупредили за възможни усложения и за сериозните рискове, които крие едно такова изпитание не само за сърцето му. В отговор на това Тери преминал през тежка четиринадесетмесечна тренировъчна програма, за да се подготви за супер маратона.
През месец април 1980 год стартирал своето бягане по пътя на надеждата от малкото градче Сейнт Джоунс в провинция Нюфаундленд. Нямало особено голям обществен интерес, нямало речи, снимки с политици за историята...просто едно от най-великите бягания в историята на човечеството започнало незабележимо и семпло.
Тери Фокс всеки ден пробягвал на със своя здрав ляв крак и с протезата маратонската дистанция. Първоначално повечето хора не проявявали интерес, а мърморковците и отворковците го мислили за луд, за откачалка, за странен тип, за „тоя на какъв се прави, бе” и ...но с всеки пробяган километър, с всеки изминат ден все повече хора започнали да виждат Тери, да го следват, да го подкрепят, да го харесват, да го обичат и да се замислят върху примера му. минавал през малки и големи села и градове, хората излизали от колите си, ръкопляскали му, викали името му, бягали с него и до него.
Тери без да иска станал феномен.Национален герой.Пример за подражание.
Пробягал 5373 км за 143 дни. Нищо не можело да го спре...освен ракът. Този път на белите дробове.
Вече не можел да бяга. Всъщност нямало и защо да го прави повече. Един от първите му спомоществуватели станал Айсидор Шарп, собственик на световна хотелска верига. Синът на мистър Шарп починал заради раково заболяване и затова хотелиерът превел 10 000 долара във фонда на Тери и помолил за същото още 999 свои бизнес партньори, приятели и близки.
Еднокракият бегач на дълги разстояния събрал много над онези 24 млн. долара, които планирал да събере. Маратонът на надеждата достигнал до сърцата и умовете на хората. И на болните и на здравите. На финала на неговия маратон го посрещнали десетки хиляди хора.
На 28 юни 1981 год. Терънс Стенли „Тери” Фокс починал.
Но това не бил краят на историята, а началото на нещо много по-голямо. „Маратонът на надеждата” вече е еежегодно състезание и в него участват хора от цял свят. Събраните приходи от благотворителност вече са огромни и всички дарени стотици милиони долари отиват за изследвания, проучване и лечение на ракови заболявания.
Днес Тери има свой паметник, има филм, посветен на подвига му, има и песен „Never Give Up On A Dream”, която е написал Род Стюард. Има и признанието на десетки и стотици милиони хора по света. 14 училища в канадската столица Монреал носят името му. 32 улици също се казват така. Във Ванкувър пък действа Тerry Fox Research Institute.
Тери Фокс не се предал. Никога не обърнал внимание на мърморковците. Просто изминал пътя си по онзи начин, които избрал сам. Въпреки ужасната болест, въпреки протезата не преодолял пътя с пълзене. Пробягал го. До своя край.
автор: Красимир Калудов
Коментари