За повечето жени ходенето по магазините за обувки е удоволствие и шопинГ терапия (ето къде се криела и заветната Г -токча на дамите). За мен обаче е истински кошмар!
Винаги съм се възхищавала на онези талантливи жени, способни да извървят километри на високите си десет, петнайсет, двайсет сантиметрови токчета, потропвайки ритмично и кокетно по паважа досущ като момичетата на Victoria's Secret. Ни глезен ще изкълчат, ни фрактура ще си причинят! Сякаш това да вървиш по-елегантно от котка и да подскачаш игриво като новородена газелка върху тези кокили, наречени най-неблагоразумно обувки от висшата мода, е най-естественото и не - мъчително нещо на този свят за една жена.
Признавам си, че аз не го умея това нещо. Залагам на удобството и комфорта, разбирайте - кецове или ролери (но това е тема за друг разговор и друг материал.)
Ето защо моите шопинг драми в търсене на най-подходящата и все пак елегантна пантофка са достойни за награди Грами! Без да искам го римувах.
Един прекрасен слънчев ден тръгвам аз с цел да си купя затворена елегантна пролетна обувчица, с известна височина, за предпочитане цяла платформа за по-голямо удобство и съответно – по-голям професионален авторитет. За да градя добър имидж пред работодатели и колеги, не че изгарям от желание да се нося всеки ден в строг бизнес аутфит.
И така: целта е ясна, бюджетът за бъдещата покупка – преброен (дане споменавам колко е нищожен), шопинг желанието – налице. Всичко точно, само че по закона за всеобщата гадост, чийто създател и основоположник е някой си Мърфи (не Еди!), за мен с пълна сила важи правилото „когато си взел заплата и искаш да я похарчиш за обувки, неизбежно ставаш невинна жертва на следните брутални шопинг ситуации”:
а) няма да има твоя номер;
б) има твоя номер, обаче той е умален (да са живи и здрави всички майки, лели и баби на китайците – производители) и не ти става, съответно по-големите вече са свършили, което автоматично ни отвежда до подточка
а;
в) всички изложени модели в магазините не отговарят на твоите високи бизнес изисквания, освен ако не си търсиш грозни бежови бабешки мокасини на равна подметка или платформа(ко?не!);
г) ето че намираш идеалната обувка от естествена кожа, подходяща височина, изключително мека и удобна, естетически издържана, тамън си изпаднала в див шопинг възторг, пулсът ти препуска със сто километра в час, вече си представяш как дефилираш по модните подиуми на МОЛА, аа пардон ...из офис средите, когато с потрес установяваш, че ...цената й стремглаво надхвърля твоя скромен бюджет (е какво е това нещо сега??? Двеста лева за пролетна обувка, да не е направена от изчезваща панда??)
Още не съм обиколила половината магазини, а вече имам желанието да изям два Милка шоколада с цели лешници, заедно с мармота, дето го обвива в станиол, или да си отрежа палците на краката (ноктите са предварително изрязани, но това не помага!), като в знаменитата история за Пепеляшка, само и само да си намеря подходящи обувки. С други думи - отчаянието ме тласка към разни нездравословни помисли, които са в пълен разрив с нормалните човешки инстинкти за самосъхранение.
Но както се вика историята помни и по-трагични случаи. Все пак има жени с къде-къде по големи стъпала от моите, нали? Нали…?
Все още запазила своето оптимистично настроение, с усмивка и свежарско „Добър ден” влизам в поредния магазин, примамващ купувачите с гръмки послания като „намаление 50%”, „тотална ликвидация”. Тъкмо за миг си помислих, че точно тук ще ликвидирам половината си заплата и ето че продавачката отвръща на моя любезен поздрав с равнодушен кравешки поглед и аха-а-а да отвори уста, за да ми отвърне подобаващо, когато очевидно решава, че моята скромна особа не заслужава нейното внимание, пък какво остава за лицемерно любезничене с цел продажба. Леко смутена, но все още запазила донякъде своя висок приключенски дух, започвам да оглеждам съсредоточено пролетната колекция. Неочаквано до слуха ми достига дрезгавото: „С нещо да ви помогна?” , последвано от сочно премляскване, понеже девойката дъвчи „Орбит”, вероятно за да се предпази от кариес или от аромата на шкембе-чорбата, която е изсърбала на обяд в близката верига ресторанти за бързо хранене. „Имате ли 40 номер от този модел,?” – питам плахо със сляпа надежа в гласа! Знам, че е излишно да се опитвам да се напъхам в 39 номер, освен ако не искам да си оставя ДНК- то под формата на изстъргана кожа, кръв и изпочупен педикюр по скъпите обувки.
Без да ме удостои с отговор, с мъченическа физиономия, сякаш е понесла всички нещастия на Земята върху гърба си, момичето изчезва в склада, за да търси пантофката, подходяща за моя извънгабаритен крак. Нервно я очаквам да се върне, чувствам се напрегната, все едно ми предстои среща с доктора, който ще ми съобщи страшна диагноза. Успокоявам се, когато тя се връща, а в ръцете си държи последния и единствен 40 номер от харесания модел. Едва се сдържам да не надам победоносен вик.
Естествено, оказва се, че съм се зарадвала прекалено бързо. Макар че обувката очевидно ми става, палците на краката ми са застанали в такава необичайна пръстова композиция, че дори не знам дали мога да ви я опиша. Просто не съществуват подходящи изразни средства или пък филологическото ми образование не ме е подготвило достатъчно добре за такива ситуации, но ако имаше йога за палците на краката, това щеше да е поза „лотос” за напреднали.
„Страхотно ви стоят!” умело изимитира възторг продавачката, докато погледът й казва „Момиче, къде си тръгнала с този плавник луксозни обуки да мериш?”. Аз я поглеждам шокирано и отвръщам почти през плач. „Страхотно ми убиват!”. „О,това е нормално, те ще се отпуснат”, усмихва ми се тя фалшиво, а подсъзнателно си мисли „Тая що не ходи да капризничи на Битака, където й е мястото?”. „Съжалявам, но колкото и да се опитвате, не можете да ме убедите, че с времето обувките сами ще пораснат с цял размер отгоре, без преди това да се наложи медицинска ампутация на палците ми”.
Никога не се държа грубо с продавачките, освен ако не ме предизвикат. След тази не особено приятна сцена, аз върнах злополучната обувка на онемялата девойка и си заминах с гордо вдигната глава, като въпреки всичко не пропуснах да й благодаря за обслужването. Може и да съм живяла в близост до Битака, но Битакът (сиреч селянията) никога не е живял в мен.
Подобен, но не чак толкова брутален сценарий с вече познатата и клишираната реплика „те ще се отпуснат” се повтори в още няколко реномирани магазина. Накрая реших, че днес може и да съм загубила битката, но не и шопинг войната! Все пак това е Бургас и докато не си купя офис-обувки, ще си нося гордо маратонки „Адидас”! Или пък ще си карам ролерите и с тях на работа ще ходя дори, да ме прощават всички офис-дами, но стигат ми толкоз шопинг драми!
Автор: Боряна Върбанова
Коментари
За повечето жени ходенето по магазините за обувки е удоволствие и шопинГ терапия (ето къде се криела и заветната Г -токча на дамите). За мен обаче е истински кошмар!
Винаги съм се възхищавала на онези талантливи жени, способни да извървят километри на високите си десет, петнайсет, двайсет сантиметрови токчета, потропвайки ритмично и кокетно по паважа досущ като момичетата на Victoria's Secret. Ни глезен ще изкълчат, ни фрактура ще си причинят! Сякаш това да вървиш по-елегантно от котка и да подскачаш игриво като новородена газелка върху тези кокили, наречени най-неблагоразумно обувки от висшата мода, е най-естественото и не - мъчително нещо на този свят за една жена.
Признавам си, че аз не го умея това нещо. Залагам на удобството и комфорта, разбирайте - кецове или ролери (но това е тема за друг разговор и друг материал.)
Ето защо моите шопинг драми в търсене на най-подходящата и все пак елегантна пантофка са достойни за награди Грами! Без да искам го римувах.
Един прекрасен слънчев ден тръгвам аз с цел да си купя затворена елегантна пролетна обувчица, с известна височина, за предпочитане цяла платформа за по-голямо удобство и съответно – по-голям професионален авторитет. За да градя добър имидж пред работодатели и колеги, не че изгарям от желание да се нося всеки ден в строг бизнес аутфит.
И така: целта е ясна, бюджетът за бъдещата покупка – преброен (дане споменавам колко е нищожен), шопинг желанието – налице. Всичко точно, само че по закона за всеобщата гадост, чийто създател и основоположник е някой си Мърфи (не Еди!), за мен с пълна сила важи правилото „когато си взел заплата и искаш да я похарчиш за обувки, неизбежно ставаш невинна жертва на следните брутални шопинг ситуации”:
а) няма да има твоя номер;
б) има твоя номер, обаче той е умален (да са живи и здрави всички майки, лели и баби на китайците – производители) и не ти става, съответно по-големите вече са свършили, което автоматично ни отвежда до подточка а;
в) всички изложени модели в магазините не отговарят на твоите високи бизнес изисквания, освен ако не си търсиш грозни бежови бабешки мокасини на равна подметка или платформа(ко?не!);
г) ето че намираш идеалната обувка от естествена кожа, подходяща височина, изключително мека и удобна, естетически издържана, тамън си изпаднала в див шопинг възторг, пулсът ти препуска със сто километра в час, вече си представяш как дефилираш по модните подиуми на МОЛА, аа пардон ...из офис средите, когато с потрес установяваш, че ...цената й стремглаво надхвърля твоя скромен бюджет (е какво е това нещо сега??? Двеста лева за пролетна обувка, да не е направена от изчезваща панда??)
Още не съм обиколила половината магазини, а вече имам желанието да изям два Милка шоколада с цели лешници, заедно с мармота, дето го обвива в станиол, или да си отрежа палците на краката (ноктите са предварително изрязани, но това не помага!), като в знаменитата история за Пепеляшка, само и само да си намеря подходящи обувки. С други думи - отчаянието ме тласка към разни нездравословни помисли, които са в пълен разрив с нормалните човешки инстинкти за самосъхранение.
Но както се вика историята помни и по-трагични случаи. Все пак има жени с къде-къде по големи стъпала от моите, нали? Нали…?
Все още запазила своето оптимистично настроение, с усмивка и свежарско „Добър ден” влизам в поредния магазин, примамващ купувачите с гръмки послания като „намаление 50%”, „тотална ликвидация”. Тъкмо за миг си помислих, че точно тук ще ликвидирам половината си заплата и ето че продавачката отвръща на моя любезен поздрав с равнодушен кравешки поглед и аха-а-а да отвори уста, за да ми отвърне подобаващо, когато очевидно решава, че моята скромна особа не заслужава нейното внимание, пък какво остава за лицемерно любезничене с цел продажба. Леко смутена, но все още запазила донякъде своя висок приключенски дух, започвам да оглеждам съсредоточено пролетната колекция. Неочаквано до слуха ми достига дрезгавото: „С нещо да ви помогна?” , последвано от сочно премляскване, понеже девойката дъвчи „Орбит”, вероятно за да се предпази от кариес или от аромата на шкембе-чорбата, която е изсърбала на обяд в близката верига ресторанти за бързо хранене. „Имате ли 40 номер от този модел,?” – питам плахо със сляпа надежа в гласа! Знам, че е излишно да се опитвам да се напъхам в 39 номер, освен ако не искам да си оставя ДНК- то под формата на изстъргана кожа, кръв и изпочупен педикюр по скъпите обувки.
Без да ме удостои с отговор, с мъченическа физиономия, сякаш е понесла всички нещастия на Земята върху гърба си, момичето изчезва в склада, за да търси пантофката, подходяща за моя извънгабаритен крак. Нервно я очаквам да се върне, чувствам се напрегната, все едно ми предстои среща с доктора, който ще ми съобщи страшна диагноза. Успокоявам се, когато тя се връща, а в ръцете си държи последния и единствен 40 номер от харесания модел. Едва се сдържам да не надам победоносен вик.
Естествено, оказва се, че съм се зарадвала прекалено бързо. Макар че обувката очевидно ми става, палците на краката ми са застанали в такава необичайна пръстова композиция, че дори не знам дали мога да ви я опиша. Просто не съществуват подходящи изразни средства или пък филологическото ми образование не ме е подготвило достатъчно добре за такива ситуации, но ако имаше йога за палците на краката, това щеше да е поза „лотос” за напреднали.
„Страхотно ви стоят!” умело изимитира възторг продавачката, докато погледът й казва „Момиче, къде си тръгнала с този плавник луксозни обуки да мериш?”. Аз я поглеждам шокирано и отвръщам почти през плач. „Страхотно ми убиват!”. „О,това е нормално, те ще се отпуснат”, усмихва ми се тя фалшиво, а подсъзнателно си мисли „Тая що не ходи да капризничи на Битака, където й е мястото?”. „Съжалявам, но колкото и да се опитвате, не можете да ме убедите, че с времето обувките сами ще пораснат с цял размер отгоре, без преди това да се наложи медицинска ампутация на палците ми”.
Никога не се държа грубо с продавачките, освен ако не ме предизвикат. След тази не особено приятна сцена, аз върнах злополучната обувка на онемялата девойка и си заминах с гордо вдигната глава, като въпреки всичко не пропуснах да й благодаря за обслужването. Може и да съм живяла в близост до Битака, но Битакът (сиреч селянията) никога не е живял в мен.
Подобен, но не чак толкова брутален сценарий с вече познатата и клишираната реплика „те ще се отпуснат” се повтори в още няколко реномирани магазина. Накрая реших, че днес може и да съм загубила битката, но не и шопинг войната! Все пак това е Бургас и докато не си купя офис-обувки, ще си нося гордо маратонки „Адидас”! Или пък ще си карам ролерите и с тях на работа ще ходя дори, да ме прощават всички офис-дами, но стигат ми толкоз шопинг драми!
Автор: Боряна Върбанова
Коментари