Сталинир Пастърмалийски изпъшка. Вече дванайсет минути се туткаше до велостоянката и правеше отчаяни опити да си наеме колело от автоматизираната система. Нещо не му се отдаваше да проумее и прозре като как да извърши акта на „арендоване”, туй де...на наемане. Идваха някакви момчетии, справяха се за секунди и се отдалечаваха върху екологичните возила, а той се пулеше в монитора и правеше отчаяни опити да изпълни инструкциите.
Нейсе, успя.
Сталинир изпъшка, но този път облекчено. Като педантичен счетоводител на видима възраст около 55 години обичаше всичко да е „точ в точ”, както казваше дядо му Стамен Пастърмалийски, незнайно защо наричан Бай Радовата Пастърма.
Днес току що беше наел колело за първи път през живота си и възнамеряваше да отиде на гости при тъща си, г-жа Бонка Дърманска и да и остави найлонова торбичка с няколко парчета баница. Дори жена му Милица звънна на майка си по скайп и я уведоми за предстоящата доставка, а докато Сталинир се суетеше в коридора, имаше удоволствието да чуе отговора на тъщата „Уффф, бе Миле, нали знаеш колко е смотан мъжът ти, той или ще се загуби или ще изтърве баницата, ама хайде чакам го”
Сталинир яхна наетия велосипед и се понесе с леко клатушкане по велоалеята. Ако трябва да бъдем подробни...ъъъ а трябва ли...добре де, все пак нека кажем, та той дължеше името си на дядо си, който пък беше ревностен поклонник на Йосиф Висарионович Сталин и на севернокорейския генерален секретар на тамошната комунистически партия Ким Ир Сен. Затова преди 55 години неговите родители му дадоха името СталинИр, за да е пръв претендент за наследството на дядо си Стамен. Дядката обаче упорито го наричаше мое СталинИрЧе, като по този начин почиташе и името на третия си любимец Ернесто ЧЕ Гевара.
А колкото до наследството, така и стана, наследи дедовия, пардон дядовия велосипед. Останалите внуци взеха разни глупави материални неща като ниви, апартаменти и банкови влогове, а за него остана дядовото колело, което година по-късно се разпадна на ръждиви парчета. Затова и днес си нае велосипед...може би за да отдаде по някакъв начин почит на дядо си, неговата пастърма.
Стойката му беше изрядна, караше колелото по права линия и когато край него преминаваха прекрасните студентки от университета, леко поизпъчваше раменете си и се опитваше да изглежда ...как се казваше...туй де...харизматично.
Харизматичният велосипедист стигна нещо като разклонение на велоалеята, но се отказа да завива и продължи напред. Ми тъй де, той си беше праволинеен мъж и следваше неотклонно пътя си и избраната посока.
Натисна педалите, увеличи скоростта и вече точно си мислеше как след малко ще седне на дивана в хола на любимата си тъща г-жа Бонка Дърманска, ще и връчи баницата и ще я изгледа триумфално и изведнъж...
...изведнъж велоалеята свърши.
Сталинир се изхлузи от велосипеда и се огледа учудено. Ама колкото повече гледаше, толкова повече виждаше, че велоалеята я няма и свършва до някаква улица, по която едва се разминаваха автомобилите. Вярно е, че имаше знак „Внимание блуждаещи велосипедисти”, ама със същия успех знакът можеше да указва „Внимание блуждаещи овце”, демек пресичането на улицата беше деяние рисково.
[caption id="attachment_77463" align="alignleft" width="300"]
Колкото повече гледаше за продължението на велоалеята, СталинИр толкова по-малко го виждаше[/caption]
Праволинейният счетоводител бързо изчисли възможностите, вариантът със слаломирането между автомобилите не му хареса, защото
А) караше с една ръка, тъй като с другата държеше торбичката с парчета баница и защото
Б) смяташе, че щом е наел велосипед, ще се движи с него по велоалеи.
След тази кратка оценка на ситуацията Сталинир натисна звънеца на велосипеда, за да предупреди околните човеци, че предприема сложната и рискова маневра „обратен завой с велосипед” и се върна обратно.
След петдесетина метра достигна до разклонението на велоалеята и продължи по пътя си.
Всъщност важно е човек да не се отказва – мислеше си Сталинир и въртеше педалите като добре смазана машина. С периферното си зрение видя, че на една тераса някаква напращяла домакиня простира гащи и затуй пак се поизпъчи.
Велоалеята беше в интерес на истината малко тясна, но той умело балансираше и се движеше с истинска грация.
Дори по едно време се почувства като в онова стихотворение, в което на главния герой перчемът му се веел и ризата му се белеела.
Е, вярно е, че на героят му предстояли някакви лоши неща, ама то много хубаво не на е хубаво – мислеше си Сталинир и дори не предполагаше каква пророческа мисъл си въртеше в главата му. Метри по-късно вече беше сигурен в това, защото велоалеята свърши. Свърши с една стряскаща категоричност. Свърши и хубавото.
Само допреди малко алеята я имаше, а сега вече я нямаше.
Сталинир пак се изхлузи от велосипеда и се зае с поредния анализ на ситуацията. Стоеше, гледаше и колкото повече гледаше и анализираше, толкова повече разбираше, че нещо не е наред.
Понеже беше дисциплиниран човек и педантичен и счетоводител, той не обичаше импровизациите и грешките и съответно нарушенията. Всичко трябваше да е „факин пърфект” както казваше дъщеря му Пенка Пастърмалийска, която настояваше да я наричат с английското Пенелъпи, а не позволяваше да се обръщат към нея с простеещото гръцко Пенелопа или с автентичното Пенка.
Сталинир някак осъзна, че положението е по-скоро „факин”, а не „пърфект”. Слезе от велосипеда, взе го на ръце и започна с леко препъване да го носи. Не искаше да кара по улицата, но и не искаше да го кара по тротоара, защото това не беше правилно.
Така в тази странна ситуация пообходи периметъра, но навсякъде се сблъскваше с видими липси на продължение на велоалеята.
На всичкото отгоре найлоновата торбичка с парчетата баница се изхлузи от ръката му и пльосна в някаква локва и това съвсем угаси поривите му да се движи в права посока.
Накрая взе решение. Върна се обратно. Постави велосипеда на мястото му и тръгна. Пеш. Към дома си.
Някъде в един апартамент една ядосана тъща стоеше на дивана си и мърмореше под нос.
„Този мой смотан зет, една баница не може да ми донесе. Или ще се загуби или ще я изтърве”
автор: Красимир Калудов
Коментари
Сталинир Пастърмалийски изпъшка. Вече дванайсет минути се туткаше до велостоянката и правеше отчаяни опити да си наеме колело от автоматизираната система. Нещо не му се отдаваше да проумее и прозре като как да извърши акта на „арендоване”, туй де...на наемане. Идваха някакви момчетии, справяха се за секунди и се отдалечаваха върху екологичните возила, а той се пулеше в монитора и правеше отчаяни опити да изпълни инструкциите.
Нейсе, успя.
Сталинир изпъшка, но този път облекчено. Като педантичен счетоводител на видима възраст около 55 години обичаше всичко да е „точ в точ”, както казваше дядо му Стамен Пастърмалийски, незнайно защо наричан Бай Радовата Пастърма.
Днес току що беше наел колело за първи път през живота си и възнамеряваше да отиде на гости при тъща си, г-жа Бонка Дърманска и да и остави найлонова торбичка с няколко парчета баница. Дори жена му Милица звънна на майка си по скайп и я уведоми за предстоящата доставка, а докато Сталинир се суетеше в коридора, имаше удоволствието да чуе отговора на тъщата „Уффф, бе Миле, нали знаеш колко е смотан мъжът ти, той или ще се загуби или ще изтърве баницата, ама хайде чакам го”
Сталинир яхна наетия велосипед и се понесе с леко клатушкане по велоалеята. Ако трябва да бъдем подробни...ъъъ а трябва ли...добре де, все пак нека кажем, та той дължеше името си на дядо си, който пък беше ревностен поклонник на Йосиф Висарионович Сталин и на севернокорейския генерален секретар на тамошната комунистически партия Ким Ир Сен. Затова преди 55 години неговите родители му дадоха името СталинИр, за да е пръв претендент за наследството на дядо си Стамен. Дядката обаче упорито го наричаше мое СталинИрЧе, като по този начин почиташе и името на третия си любимец Ернесто ЧЕ Гевара.
А колкото до наследството, така и стана, наследи дедовия, пардон дядовия велосипед. Останалите внуци взеха разни глупави материални неща като ниви, апартаменти и банкови влогове, а за него остана дядовото колело, което година по-късно се разпадна на ръждиви парчета. Затова и днес си нае велосипед...може би за да отдаде по някакъв начин почит на дядо си, неговата пастърма.
Стойката му беше изрядна, караше колелото по права линия и когато край него преминаваха прекрасните студентки от университета, леко поизпъчваше раменете си и се опитваше да изглежда ...как се казваше...туй де...харизматично.
Харизматичният велосипедист стигна нещо като разклонение на велоалеята, но се отказа да завива и продължи напред. Ми тъй де, той си беше праволинеен мъж и следваше неотклонно пътя си и избраната посока.
Натисна педалите, увеличи скоростта и вече точно си мислеше как след малко ще седне на дивана в хола на любимата си тъща г-жа Бонка Дърманска, ще и връчи баницата и ще я изгледа триумфално и изведнъж...
...изведнъж велоалеята свърши.
Сталинир се изхлузи от велосипеда и се огледа учудено. Ама колкото повече гледаше, толкова повече виждаше, че велоалеята я няма и свършва до някаква улица, по която едва се разминаваха автомобилите. Вярно е, че имаше знак „Внимание блуждаещи велосипедисти”, ама със същия успех знакът можеше да указва „Внимание блуждаещи овце”, демек пресичането на улицата беше деяние рисково.
[caption id="attachment_77463" align="alignleft" width="300"]
Колкото повече гледаше за продължението на велоалеята, СталинИр толкова по-малко го виждаше[/caption]
Праволинейният счетоводител бързо изчисли възможностите, вариантът със слаломирането между автомобилите не му хареса, защото
А) караше с една ръка, тъй като с другата държеше торбичката с парчета баница и защото
Б) смяташе, че щом е наел велосипед, ще се движи с него по велоалеи.
След тази кратка оценка на ситуацията Сталинир натисна звънеца на велосипеда, за да предупреди околните човеци, че предприема сложната и рискова маневра „обратен завой с велосипед” и се върна обратно.
След петдесетина метра достигна до разклонението на велоалеята и продължи по пътя си.
Всъщност важно е човек да не се отказва – мислеше си Сталинир и въртеше педалите като добре смазана машина. С периферното си зрение видя, че на една тераса някаква напращяла домакиня простира гащи и затуй пак се поизпъчи.
Велоалеята беше в интерес на истината малко тясна, но той умело балансираше и се движеше с истинска грация.
Дори по едно време се почувства като в онова стихотворение, в което на главния герой перчемът му се веел и ризата му се белеела.
Е, вярно е, че на героят му предстояли някакви лоши неща, ама то много хубаво не на е хубаво – мислеше си Сталинир и дори не предполагаше каква пророческа мисъл си въртеше в главата му. Метри по-късно вече беше сигурен в това, защото велоалеята свърши. Свърши с една стряскаща категоричност. Свърши и хубавото.
Само допреди малко алеята я имаше, а сега вече я нямаше.
Сталинир пак се изхлузи от велосипеда и се зае с поредния анализ на ситуацията. Стоеше, гледаше и колкото повече гледаше и анализираше, толкова повече разбираше, че нещо не е наред.
Понеже беше дисциплиниран човек и педантичен и счетоводител, той не обичаше импровизациите и грешките и съответно нарушенията. Всичко трябваше да е „факин пърфект” както казваше дъщеря му Пенка Пастърмалийска, която настояваше да я наричат с английското Пенелъпи, а не позволяваше да се обръщат към нея с простеещото гръцко Пенелопа или с автентичното Пенка.
Сталинир някак осъзна, че положението е по-скоро „факин”, а не „пърфект”. Слезе от велосипеда, взе го на ръце и започна с леко препъване да го носи. Не искаше да кара по улицата, но и не искаше да го кара по тротоара, защото това не беше правилно.
Така в тази странна ситуация пообходи периметъра, но навсякъде се сблъскваше с видими липси на продължение на велоалеята.
На всичкото отгоре найлоновата торбичка с парчетата баница се изхлузи от ръката му и пльосна в някаква локва и това съвсем угаси поривите му да се движи в права посока.
Накрая взе решение. Върна се обратно. Постави велосипеда на мястото му и тръгна. Пеш. Към дома си.
Някъде в един апартамент една ядосана тъща стоеше на дивана си и мърмореше под нос.
„Този мой смотан зет, една баница не може да ми донесе. Или ще се загуби или ще я изтърве”
автор: Красимир Калудов
Коментари