В преследване на пернатото щастие: смелият малчуган vs градския гълъб

Красотата и малките моменти на щастие са навсякъде около нас. Трябва само да имаш очи и душа, за да ги забележиш. Днес получих ценен урок. За пореден път се убедих, че човек се нуждае от съвсем малко, за да се усмихне и почувства щастлив. Например от хубав ден на централна бургаска улица и едно находчиво хлапе в преследване на гълъб, който се опитва да избяга от него, без обаче да се сеща, че притежава криле. Както винаги бързах за някъде. Тогава чух смеха. Спрях се, защото доста отдавна ушите ми не бяха регистрирали толкова чистосърдечен смях от възрастен човек. Знаете как старите хора ходят все с наведени глави и угрижени, замислени физиономии, понесли сякаш цялата тежест на тежкото ни битие върху раменете си. Затова се заковах на място - исках да се насладя на този весел звук, да разбера каква е причината за него. Обърнах се и съзрях комична и затрогваща сцена пред себе си. Дете на видима възраст не повече от две-три годинки размахваше ентусиазирано ръчички във въздуха и тичаше на едва проходилите си крачка към гълъба, който в своята паника очевидно беше забравил как се лети. Свидетелите на тази мила сцена, двама възрастни господа, следяха като запалени футболни запалянковци събитието и, повярвайте ми, се заливаха от най-искрения и заразителен смях на света! Толкова заразителен, че ми трябваше време, за да се сетя да извадя телефона и да снимам. Докато реагирам, малчуганът вече беше предприел друга тактика в преследване на плячката. Той пълзеше устремено на четири крака към гълъба, който все още не можеше да си припомни основните принципи и практики на аеродинамичното летене и (нетипично за пернатата си природа) бягаше по земя (вместо по въздух) в спешна евакуация, за да се спаси се от ръцете на своя потенциален похитител. В крайна сметка майката се намеси, вдигна немирника от земята и с това прекрати шоуто, а зяпачите продължихме по пътя си. Вървях си с 24 -каратова усмивка на лицето поне час след тази случка. Смехът на възрастните още звучеше мелодично в главата ми. И се замислих как най-ценното нещо наистина са децата и животните, които с магическа пръчка осветяват деня ни и го превръщат в радостна емоция. Нужно е само за миг да поспрем вечно забързания си ход и да се насладим на тяхната жизнерадост. Автор: Боряна Върбанова       Коментари