Всички сме чували от децата различни невероятни истории, както и неща, изключително достоверни, например: „… учителката ме удари…”, „… госпожата ми каза глупак…”, „… майка ми ми разби носа и толкова кръв тече…”.
Разказват неща за несъществуващи братчета и сестричета, за приятели, които нямат или за домашни любимци, от които косите на родителите биха настръхнали, камо ли да позволят да живеят в дома им. Ние, като възрастни, наричаме това лъжа и често съдим строго. Задаваме въпроси, за да сравним информацията и подлагаме на съмнение всяко детско твърдение. В крайна сметка, не само приемаме нещата лично, но и се превръщаме във високо квалифицирани следователи, на които органите на реда биха завидели.
[caption id="attachment_66270" align="alignright" width="300"]
Нели Ненова - психотерапевт[/caption]
Остава въпросът: ЗАЩО ЛЪЖАТ ДЕЦАТА? А отговорът е, че това наистина зависи от много неща, едно от които е възрастта. Между две и половина и три години децата започват да навързват сравнително добре не само причинно следствените връзки, но и имат натрупан повечко опит. Не можете, обаче, да очаквате от тях да разграничават фантазиите от лъжата. Те са в т. нар. магическо мислене или просто казано – страната на приказките с невероятни истории и край. Малчуганите наистина вярват на нещата, които споделят, емоционално преживяват всичките истории. Нужно ли е тогава да се слага етикета за „лъжа”, дори и самият разказ да изглежда по-достоверен за възрастния. Фантазиите не са престъпление, а въображението не е лъжа. Т. е. нямат смисъла на преднамерено действие спрямо вас самите като родители, за да ви заблудят или каквото и да е друго. Така че, добре е да не се правят драми от това.
В детското развитие след това следва сериозна развитие на интелекта, което предполага, че опитът, причинно следствените връзки, които то може да „навърже” стават все повече. От първи клас особено малчуганите започват истински да се интересуват от връстниците си и мястото си в тази група. Та кой не иска да бъде лидер? Как да станеш освен с харизма и… с няколко невероятни истории разкриващи твоята сила и смелост? Във взаимодействието си с родителите пък малките създания твърде добре са разбрали кое е прието и кое не от възрастните. И когато са „непослушни” – не се съобразяват със забраните на големите, винаги някак се оказва, че другите нещо са направили – „… той ме оскуба…”, „… той пръв ме обиди…”, „… госпожата ме наказа и ме наби…”. А може би вярваме на думите на децата си, защото искаме да повярваме? Тежко на родителите, които искрено вярват на думите на децата си или са тръгнали по трънливия път на истината, в която следователят е борецът за правдата.
Истината е, че във всички случаи наказанията не дават добри резултати, дори да знаете, че децата лъжат. Въпреки, че за възрастните такова поведение е осъдетилно и не добро, за децата то има някаква функция: да задоволят своя потребност – например да имат приятели, нуждата да са батковци и каки, а не все най-малките, с които всички се разпореждат; да избегнат неудобството от определена постъпка; да получат любов и внимание като се „представят” в най-добрата си светлина. Бъдете добри и откровени с тях, обяснявайте без да критикувате, отделяйте време за разговори. Най-вече не драматизирайте. Децата разбират всичко – и етикета „лъжец” и срама от това и своите пропуски, но и приемането и топлината на контакта, в който научават ясно кое е субективното за тях и кое е факт.
Автор: Нели Ненова, психотерапевт в Център "Различното място"
Телефон за връзка: 0899 48 3570
Коментари