
Така сме устроени, че трудно приемаме и понасяме хората с друго мнение, не харесваме различните от нас, губим нерви и време в спорове, недоразумения и кавги.
Как ще се обединим при толкова различия между нас? Няма да е възможно да се съединим помежду си! А събитията в света ще се променят все повече, докато разберем, че само сплотени ще можем да оцелеем.
Изглежда, че не ни достига възпитание и култура по обединяването на хората. Не са ни учили на това. Но, когато изпращаме детето си на училище или в детската градина, ние инстинктивно искаме да го предпазим и произнасяме верните думи:
„Не се карай с децата, не се бий с тях! Дружи с тях, всички сме различни! Приемай другите такива, каквито са! Ако сме еднакви, какъв ще е света ни? Всеки има предназначение в този свят! Бъди приятел и всичко ще е добре!“
А защо не си казваме по-често и на себе си тези думи? Както ги казва майката, страдайки от неизвестното и от раздялата с детето си. Тя му помага от цялата си душа, от сърцето ѝ извират верните напътствия.
Нека свалим маските, които слагаме, излизайки от дома, да сменим киселата, отегчена физиономия, да отхвърлим склонността си за защита и нападение.
Нека не прикриваме същността си зад удобна за нас роля, без да се интересуваме от състоянието на другия човек.
Нека следваме позитивно поведение със загриженост и съдействие за взаимното разбиране.
Тогава ще можем да променяме света.
Както знаем има привличане на подобното. Излъчвайки и поддържайки взаимна подкрепа, получаваме поддръжка, макар и не от този, на когото сме я дали.
Ние се намираме в една обща мрежа от невидими връзки. Но сме създадени с егоизъм, за да пожелаваме, да стремим, да напредваме, което ни е помагало да се развиваме през хилядите години до днес.
Но вече сме на такъв етап от еволюцията, когато от нас се иска да стъпим на следващото стъпало, характерно с обединяване на различията.
Ще се налага да преодоляваме себе си и усещането за ненавист и непоносимост към другото, различното от нас.
Всички реагираме, изхождайки от своите качества, от вътрешното си състояние и от външните условия на света. Опитваме се да се уравновесим с околната среда, за да сме в комфорт със себе си, за да се чувстваме добре. Водени сме от принципа: “С минимални усилия, максимални постижения!“
Но природата не търпи празно пространство. Тя представлява енергийна аналогова система, която се стреми винаги към равновесие. Всяка настъпила промяна води до преустройство на дейността на нейни системи, така че тя винаги е в равновесие, в баланс и не търпи празно пространство, като става мигновено запълване, изразено силово, енергийно и материално в нашия свят.
Ние не осъзнаваме и не виждаме как става този баланс. На едно място в света, ако е горещо, на друго е хладно. Ако тук се покачва атмосферното налягане, някъде тази промяна може да доведе до изригване на вулкан или разместване на земните пластове.
И човекът също, като продукт на природата се стреми към равновесие в себе си. Но за следващия миг, не може да предположи какво ще се случи, каква щета нанася, каква компенсация е нужна за лошата постъпка или дума. Защото всичко е енергия и думите, и мисълта.
Ако някой е болен, то е защото той или друг е извършил нещо отрицателно, някъде, на някого, сега или преди време...
Учените вече доказват, че по принцип, човек трябва да е винаги здрав, защото клетките на тялото се подменят на определен интервал, но поради мисловните енергийни модели, в които той съществува, новите клетки приемат тяхната енергия и продължават болестта.
Затова сме много далече от съвършенството, при което едновременно с мисълта става действието, сътворяването. Не сме достойни. Нашите егоистични, несъвършени и отрицателни мисли поразяват и вредят.
Законът за равновесие на природата ги коригира чрез природните бедствия, войните, болестите, смъртта.
Намирайки се в тази равновесна система, през цялото време трябва да следим за баланса ѝ, но точно в тази точка на баланс ще усещаме състоянието на покой, което е резултат от вечното и съвършено движение между плюс и минус.
Общото ни изчистване, поправяне от негативизма е възможно да стане чрез проявата на взаимна свързаност, изразена във взаимопомощ и поддръжка, въпреки усещането за непоносимост, омраза или нежелание, за да преодолеем своята затвореност и страх от контакт.
И така е необходимо да действаме за възстановяване на връзките между нас, докато привикнем и осъзнаем силата и отговорността за нашите мисли и действия, за да постигнем обединяването ни като човешки същества в едно общество, приближаващо се до природата, създалата ни „по свой образ и подобие“.
Автор: Емилия Наумова
Коментари