В срещите ми с хората често се случва те да споделят за замяна на любовта към партньора с омразата. Неусетно и някак странно се случва или става изведнъж?
Обичта е нещо естествено, и присъства в различни форми в контактите ни с другите – да харесаме, симпатизираме, подкрепяме, да се възхищаваме – това са все нюанси на едно и също чувство. Те, разбира се, търпят промяна и се изразяват с различна интензивност в зависимост от ситуацията или ситуациите, в които взаимодействаме с обекта на нашата любов. В това, обаче, има и едни очаквания, неизречени на глас – да получим същото като чувства и отношение към себе си от страна на другия. Това е именно да обичаш и да бъдеш обичан. Или казано по друг начин като даваш, естествено трябва и да вземеш.
[caption id="attachment_66270" align="alignright" width="300"]
Нели Ненова - психотерапевт[/caption]
Но хората са различни и в това е драмата. Ако за едни израз на това чувство е да стоят в контакт с любимия, да разговарят и да дават нежност, то за други е да правят постижения – да се справят със ситуации или да осигурят чисто финансово обезпечаване на партньора си, без да влагат много чувства, защото дават действия. Тук става въпрос за разминаването между емоционалния и рационалния тип хора. Със сигурност техните нагласи и нужди са различни. Ако се поставим на мястото на човека, чието функциониране преобладава разума ще стане ясно, че всички неща, които прави за другия са израз на обич и няма какво повече да се обяснява за това. Но имам моменти, в които той е искрено раздразнен, гневен, неудовлетворен и това е тогава, когато от него си очаква и изисква да говори за чувства, да ги изразява или описва. Просто това не е неговата същност. За емоционалния човек е тъкмо обратното – той умее да говори за това и то много майсторски, влиза в детайлност, нещо повече – в контактите с партньора той обича да прави споделяне, което е сякаш върхът на айсберга в любовта, тъй като дава един контакт с другия, който е интимно и важно за него преживяване.
Но защо се стига да приключване на връзката, разводи, до омраза? Всеки от нас е имал моменти, в които е бил адски гневен на партньор си, толкова много, че да каже че не го обича. Това е ситуативно обусловено и в последствие друго чувство е приоритетно за участника в конкретното събитие. Обаче, не винаги сме искрени със себе си, „пазим се” от преживяването на негативни емоции и често подминаваме подобни ситуации, като си „затваряме очите” за тях. Огорчението все пак си остава и така постепенно ден след ден се натрупва. Много надежди, очаквания и най-вече желание за любов остават неудовлетворени. Именно нуждата да ни харесват е тази, която „подтиска” негативните преживявания. Та нали никой не обича лоши и сърдити хора. Истината е, че не всеки може да понесе такива и да ги приеме с техния гняв. Недоволството, което трупаме става все повече и повече и дори понякога се превръща в явна агресия срещу партньора. Във времето, в което очакваме някой да „прочете” желанието да получим любов все още имаме желание и сили да раздаваме такава. Но в даден момент просто се изчерпваме и като че ли няма какво повече да дадем. Въпреки че промяната в отношенията ни с другия се усещат от него, то ние на говорим за това. Истински страдаме, че никой не е отгатнал нуждата ни от любов. А как можем да очакваме другите да „прочетат” точно от какво имаме нужда, ако не им кажем директно как да се погрижат за нас. В повечето случаи те наистина не се досещат или не знаят как да го направят. Например, ако става въпрос за двойка рационален и емоционален тип ситуацията ще изглежда по следния начин: той /емоционалния/ като спонтанен израз на чувства ще й подари букет, а тя /рационалната/ може да попита за какво е давал пари за това, което на всичко отгоре ще заема много място. Обратното може да е тя има нужда да останат сами и предлага да излязат на вечеря, но той има ангажимент и й предлага да й даде пари, за да излезе с приятелки.
Всъщност любовта и омразата вървят ръка за ръка. И това се учи в детството /или не се научава, но не означава, че не съществува/. В началото ние безкрайно обичаме родителите си, страхуваме се да не ги изгубим, в последствия да не изгубим тяхната любов и болезнено преживяваме санкциите от тяхна страна. Неодобрението има силата на омраза сякаш. Постепенно, особено в пубертета, започваме да им се гневим, да противоречим и да сме в конфликт с тях. От страни изглежда, че ги мразим – и в ситуациите това наистина е така, но само в ситуациите.
Като зрели хора наша отговорност е да търсим баланса между любовта и омразата за себе си. Нужно е разбирането за тях и приемането им такива, каквито са.
Автор: Нели Ненова, психотерапевт в Център „Различното място”
Адрес: гр. Бургас, ул. „Сливница”№ 39, ет. 4
Телефон за връзка: 0899 483 570
Коментари