За да се научим

Ако искаме да постигнем нещо, то необходимо е да си представяме, че го владеем и се стремим към онази въображаема картина, при която вече сме в това желано състояние. Ако искаме да бъдем стройни, то не трябва да се увличаме от диетите, да следваме някакви препоръки или да приемаме лекарства. Необходимо е само, през цялото време да си мислим, че вече сме стройни. И ще наблюдаваме как изчезва апетита и наистина ще отслабнем. Това е цялата истина за всичко. Трябва да си представяме, че се намираме вече в бъдещето състояние и тогава, наистина ще напреднем към него. Желанието, стремежът ни вече ще са насочени към целта и ще ни доведат до нея. Затова, нека си представим, че сме в добро състояние, като не се фокусираме върху своите недостатъци, проблеми и тревоги, а се стремим към съвършеното състояние и се стараем взаимно да си помагаме в това усилие. Когато се включваме в общото действие, чувстваме единството с другите, дори в мислите си. Но обикновено, в последния момент нещо не ни достига, сякаш сме достигнали до последната капка усилие. Как да получим тази последна капкчица и да достигнем до общия вик, за да отворим сърцето си, веднъж и завинаги? В този момент човек се намира в точката на раждане на новата му степен – точката на изхода от своето Его. Затова е и най-трудната част от развитието му. Той е готов да върви, почти до самия край, а след това се оказва, че вижда пред себе си непревземаема стена, която е неспособен да преодолее и се появяват хиляди оправдания. Там, където действително се достига до точката, в която е необходимо да разбием Егото си и да се съединим с другите, за да се създаде точката на сцепление, помежду ни – се оказваме неспособни. Да създадем точката на сцепление означава, че „капчицата“ ще попадне върху връзката, помежду ни и ще ни слепи заедно, в едно сливане. В последния момент, изведнъж се отдръпваме назад. Ще ни помогнат, единствено, нашите общи усилия, не личните, колкото и да са големи. Посоката е ясна, но е неправилна, ако не сме се погрижили за съединяването си с другите. Наистина е така и това ще се повтаря много пъти. Ще се създаде впечатление, че падането е неизбежно, а след това всичко ще бъде добре. Само чрез подобни, постепенни стъпки от  развитието си, осъзнаваме, че трябва да се променим. Необходимо е да разберем, че целта на природата не е да ни унищожава. Промяната трябва да бъде вътрешна и да се случи в нашето съзнание, в нашето разбиране за това, колко погрешно се отнасяме към себе си и към света, а не поради това, че ни е застигнал ураган, цунами, земетресение, изригване на вулкан или сковаващ студ. Всичко това е необходимо, за да ни издърпа от собственото ни „тресавище“, да ни издигне и да ни застави да започнем да разсъждаваме. Имено, тези последователни действия от внезапен удар и неговото затихване, до появата на следващите удари и на последващи затихвания, постепенно издърпват човек, извън неговата материалистична същност. С всяка нова стъпка си мислим, че всичко се повтаря, но в действителност не е така. Всеки път отработваме по-голяма част от нов вид егоизъм. Един удар върху Егото, втори, трети, но не усещаме разликата и не разбираме, че всеки път нашият егоизъм отработва напълно нови степени. Егоизмът е многообразен и докато не достигне до последното си състояние, нищо няма да се промени. Затова преминаваме през толкова много удари. Тези степени съдържат милиарди различни действия и събития, през които преминаваме в продължение на нашия живот и ги отработваме за времето на нашите прераждания. Няма нищо случайно и не може да се случи, така че да прескочим духовните степени или да подминем някое състояние. Приемайки ударите и влагайки обединените си усилия, това е единственият начин... автор: Емилия Наумова     Коментари