КиприакиеΣ ИсториеΣ: Началото на едно приключение

[caption id="attachment_47355" align="alignleft" width="300"] кипърският колумнист на "Бургаски репортер" Михаил Калошев обещава да разказва как се приспособява към живота в острова на Афродита[/caption] Здравей читателю! Сигурно ти е писнало да четеш новини за политика и мрънкане по форумите.  Е, съжалявам и аз малко ще ти досадя, надявам се да ме изтраеш в следващите редове.  Не, не спокойно няма да пиша, какво е направил бате Бойко или другите там наши „управници“ – добре де може би само малко.  Целта ми е поне за момент да те откъсна от мислите и ядовете по тези костюмирани господа и дами. Кой съм аз? Ама че съм невъзпитан не  се представих. Казвам се Михалис Папакалосис (един пишман византиец). Аз съм един от многото млади хора, които решиха да напуснат родината, защото в нея си живеем адски щастливо. Сигурно в момента  си казвате „абе, тоя трябва да си смени дилъра“. Не, не, щастливи сме, бе хора! Аз поне не съм чул някой да е недоволен от начина на живот в България. Всеки си стои в къщи  пие си ракията, хапва си салатка и гледа поредната малоумна Златка.  То ако бяхме недоволни, нямаше ли да направим нещо по въпроса, нямаше ли да възроптаем, да ни писне,  да се разбунтуваме? Тъкмо завършил висшето си образование, реших да стана изследовател и пътешественик. Затова и аз, като мнозината други реших да отседна някъде в чужбина, за да видя, колко са нещастни другите да, точно тези дето недоволстват по световните медии, че били бедни, нещастни, кризата ги била съсипала. Да,  тази криза - световната, която вече доста годинки се е загнездила в устата и съзнанието на всеки втори европеец, а има ли я или не – мистерия.  При нас едно е ясно – кризата не ни е засегнала.  Щастието е заобиколило всеки българин.  Имаме си щастливи политици, весели и прогресиращи „бизнесмени“  дори и животните са щастливи (най-вече кокошките). Пък и до толкова сме облагодетелствани, че чак и храната ни е със стандарт   -  „Стара планина“. Хаха! Кой като нас! Течението ме повлече към остров Кипър.  Това парче земя  е разположено в източната част на Средиземно море. Островът е често наричан  „островът на любовта“,  наричан по този начин  на древногръцката богиня на любовта Афродита. Според преданията богинята се ражда от морската пяна. Има две версии за рождението ѝ.  Според първата Афродита се ражда в покрайнините на град Пафос, след като бог Кронос отрязва гениталиите на Урал и неговата кръв   паднала в морето,  се е превърнала в пяна, от която се ражда богинята. Според другата интерпретация за произхода на Киприда, тя е дъщеря на върховния древногръцки бог и богинята Диона. Според преданията именно Афродита е причината да стартира Троянската война.  Тя е тази, която сватосва хубавата Елена с Парис. Да оставим настрана митологията, към днешна дата Кипър е съставен от два основни етноса – кипърски гърци и турци. Страната е със столица Никозия, която до момента е единствената разделена европейска столица. Тя остава  разделена на две заради един конфликт неразрешен и до днес.  Преди 40 години  след поредица от бунтове и ексцесии между гръцкото и  турското население на острова нагнетилото се напрежение  води до инвазия, организирана от Турция, с цел защита на турското население и търсене на мир. Едно е ясно мисията им води до унищожаването на мира и хармонията в региона.  Само за две седмици турската армия успява да окупира 35% от  острова, територия, която се превръща в държавата Република северен Кипър.  Страната на кипърските турци обаче е призната, като независима единствено от Турция, а Организацията на Обединените Нации я обявяват за нелегитимна.  В момента правителствата  на двете страни  водят преговори за обединението на острова, но  резултатите са нищожни. Пристигнах в Кипър преди няколко дни и още със стъпването си на острова почувствах разликата в обстановката.  Тук всичко е различно, дори миризмата на въздуха. Пътуването ми към средиземноморския оазис започна с автобус към нашата столица.  Когато пристигнах в София се сблъсках с балканския  манталитет. Още със слизането ми от автобуса се натъкнах на един от тези  хорица, които те грабват натикват те в колата си почти насилствено и те питат „За къде си?“. Насочи се той към мен с навлажнен поглед, потриваше ръце, ухили се и ми показа таксито си. След това, като с телепорт някак си се пренесохме с него  в  Капалъ Чарши, където с таксиметровия шофьор започнахме пазарлъците, за това колко да ти вземе за 3 км до Летище София. Човекът подкара разговора ни  направо по същество и запита за европейската валута.  Очевидно таксиджията  си помисли, че аз съм роднина на Доналд Тръмп и нямам български левове, но в крайна сметка остана разочарован. Двадесет минути по-късно се озовах пред Терминал 1 на летище София. Жегата ме убиваше, но аз дори и не подозирах, с какво ще се сблъскам на острова. След двучасов полет самолетът ми се приземи на една от пистите на летището в Ларнака. Стюардесите  благодариха на мен и останалите пътници , че сме избрали тяхната авиокомпания и отвориха люковете на желязната птица.  Минута по-късно вълна горещ въздух ме обгърна и  имах чувството, че ме поливат  със сос и ме пъхат във фурната. Температурата беше около 34 градуса, а високата влажност на въздуха затрудняваше дишането ми и правеше жегата още по-непоносима. Вече разбирах, защо тези хора са толкова нещастни, тази горещина там им изцеждаше силите. Посрещнах бях от паспортния контрол на аерогарата. В кабинка в зоната за проверка служеща за нещо като митница,  намусен полицай от граничната полиция ми поиска личната карта за проверка. Огледа я внимателно и ме попита кисело, за какво съм в страната, изсумтя ми нещо на гръцки и ме пусна да продължа напред по пътя си.  Последва прибирането на багажа ми. Една от лентата за багаж се задейства и всички пасажери от моя полет се насочиха към нея в очакване на багажите си.  След дълго чакане дойде и моят. Забравих да ви се оплача…  по време на пътуването ми към летището в София едно от колелцата на куфара ми се развали – просто се откачи и падна на средата на пътя (и ако това не е български карък…). Каръкът ми продължи и в Ларнака. Привлечени, като пчели на мед  от големината на багажа ми, няколко от служителите в този сектор на летището ме помолиха, учтиво да предвижа багажа си към един скенер.  Куфарът започна да  минава през него, а един от тези терминални полицаи спря скенера, извика ме и посочи екрана показващ моят багаж.  Заговори ми господина нещо на гръцки, а аз се опулих и го погледнах тъпо. Казах му на развален византийски, че не говоря езика му, а онзи започна да ръкомаха и да говори на английски със странен акцент.  Посочи една точка на монитора и ме попита, какво има на това място в куфара ми. Казах си „От къде ще знам, какво е точно това нещо там!“, затова реших да му отговоря, че не съм сигурен. Като чу отговорът ми той помаха на една своя колежка. Тя се приближи и започна да ми говори на по-разбираем английски. Каза ми, че щяла да ми отвори багажа за проверка и ме пита дали съм имал нещо против.  По принцип не ми се понрави чужд човек да  ми рови из вещите, но нямах избор и проверката започна. Всички мои вещи бяха изкарани навън, а  металната платформа, на която стояха те приличаше на битпазар. Оказа се, че всичките тревоги са били заради една от книгите ми. Жената погледна книгата, после погледна мен и не знаеше, какво да каже. Гледаше книжното тяло, сякаш за пръв път вижда такова нещо, след което натъпка целия ми багаж в куфара на кълбо и ми каза, че съм свободен. Когато приключиха всички проверки най-после успях да изляза от летището, а там бях посрещнат от родителите ми.  Да, те са едни от многото българи напуснали страната ни, тръгнали на някъде, за  да търсят по-доброто бъдеще. Запътихме се към колата ни, един бял пикап, който беше паркиран на платения паркинг на аеропорта.  Излизайки от терминала се сблъсках отново с жегата. Разминавахме се с хорат,а опитвайки се да достигнем до нашия автомобил, а пейзажът за мен беше странен. От едната ми страна се виждаше каменистия средиземноморски бряг, а от другата страна в далечината се виждаха оголени планински хълмове. Зеленината на България през лятото тук беше заменена от жълта камуфлажна каменна мозайка. Повечето дървета тук бяха цитруси, маслини и палми. Че то в тази горещина, какво ли друго може да вирее тук?! Достигнахме до колата и отново бях  застигнат от поредната  изненада. Оказа се , че движението тук е противоположно на нашето, т.е. всички карат от ляво на пътното платно, а колите са с десен волан, точно като в Англия. Минути по-късно колата ни полетя по магистралата на път за вкъщи. След около два часа пътуване пристигнахме в селцето, където са отседнали родителите ми, там, където ще бъда и аз за момента. Селото, се казва  Панагия или преведено на български - Богородица.  То е на 30 километра от град Пафос обгърнато от борови гори и лозови масиви. Освен, че  Панагия  е едно от многото села в тази област,  то е и голям символ за всички кипърци. В това селце е роден една от най-великите личности в кипърската съвременна история – архиепископът на нацията Макариос III. Сигурно се питате, какво е постигнал този  човек, за да е толкова обичан от всички кипърски гърци? Ето го и отговорът.  Архиепископ Макариос е  първият президент на Кипър и един от многото застъпници на идеята за Еносис (обединение на Кипър с Гърция), човекът, който се опълчва на плана Таксим, който има за цел  за разделяне на нацията и острова. Държавният и църковен глава на страната се противопоставя на инвазията и разделението на острова и въпреки пропагандата на престъпната организация ЕОКА В, командвана от гръцката хунта, той успява да задържи властта  и да обедини народа си.  Архиепископ Макариос почива от инфаркт на 3 август през 1977 г.  Тленните му останки са положени в гробница близо до манастира Кикос, който е един от най-големите манастири в област  Пафос.  В  тази света обител има и българска следа. За нея ще стане дума в следващите ми материали. Общо взето така започна  моята история в Кипър. Очаквайте скоро нови разкази с мен един пишман византиец. Аз Михалис Папакалосис ви  пожелавам приятен ден и до скоро! автор: Михаил Калошев Коментари