Необикновената история на капака и кутията

Всички приказки започват по един и същи начин – „Имало едно време..”. За съжаление никой не ти казва кога е било това време и преди колко. Това си е объркващо и подвеждащо. Моята ‘необикновена история’ няма да е приказка, няма да е и история. Тази история не е за неудържимата любов между принц и принцеса, може би няма да е с щастлив край, не се водят неуморими битки с чудовища и змейове за ръката на любимата. Не. Това е ‘необикновена история’, докосваща се леко до същността на приказката, наречена Живот. Сходното между приказката и живота е историята за любовта. Но не всеизвестната непозната любов. Тук се говори за чистото, непокварено, неопорочено парченце любов. За опознаването й в най-чистия й вид, в най-дестилирания. Става дума за два съда. За два обикновени съда, изгубени в ежедневието. Като всички съдове и тези двата си бяха колкото нормални, толкова и ненормални. Единият /кутията/ влизаше в употреба като саксия на малките цветенца на домакинята, а другият /капакът/ седеше за събиране на стотинки. На пръв, незадълбочен поглед си бяха обикновени предмети, непредназначени за нищо по-различно от празното ежедневие. Рядко, но все пак, имаше и хора, които виждаха самотата в тях – нито един не беше по предназначението си и таеше болка в себе си. Другите съдове им се присмиваха и подиграваха, че бяха разединени. Но болката не идваше от това. Болката идваше от факта, че нито кутията, нито капакът знаеха какво им липсва. А и никой не им казваше. Минаваха година след година, след година,.. след година. Нищо не можеше да промени самотата им, засилваща се с всяка година, всеки месец, всеки час, всяка минута и секунда. Какво беше това, което липсваше..?! В един слънчев ден (всъщност в не толкова слънчев) домакинята на апартамента, в който съществуваха тези два нещастни съда, реши да промени някои неща. С течение на обстоятелствата тя ги промени така, че кутията се оказа до капака, а капакът до кутията. Все още бяха в мивката за изчистване от старите си длъжности, но се усещаше някаква започваща промяна. Сякаш с капването на всяка капка върху тях, разбираха кое е нещото, което им е липсвало. Водата измиваше мръсотията от тях и изчегъртваше старият им начин на съществуване. Сякаш всички порти за започване на нов живот се отваряха. Измиха ги, подсушиха ги и вече бяха като нови. Разбира се, одраскванията си останаха като белези, които не могат да се заличат дори и през новия живот. Въпреки това те бяха щастливи, защото предусещаха радостта, която бяха сигурни, че ще ги срещне. В тази мръсна, накапна от какви ли не мръсотии, желязна, одрусана, почти неизползваема мивка, тези два съда видяха нещо чисто и ново. Все още не знаещи какво е, те знаеха, че скоро ще  разберат и всичко ще се подреди. Без помощта обаче на домакинията тази очаквана радост нямаше да се осъществи. И ето - в този напълно слънчев вече следобед - всичко се промени. Сякаш всички се бяха умълчали /съдове, хора, градският шум, птичките, часовниците, телевизори, касетофони, хладилници, печки, микровълнови – всички/, все едно присъстващи на коронясване, на награди, на премиера, на литургия. Страшна тишина! В този миг, продължаващ цяла вечност, домакинята положи капака върху кутията. Всичко що бе спряло си остана спряло, но вече бяха и заслепени. Енергията, която сполетя кутията и капака при внезапното (но дългоочаквано) захлупване, се превърна в светлина, която озари цялата стая и беше силно непоносима за всички други съдове. Само единствено жената-домакиня не усети нищо – на нея това и се стори само по-силен слънчев лъч. Но всъщност беше енергията, която върна назад всички спомени и моменти на тъга. Върна ги назад в ретроспекция, но не в нормален ред, а отзад напред на самите събития. Това, което се усещаше е, че те бяха вече слети /и нищо не можеше да ги раздели/. Станаха едно цяло. Кутията притежаваше не само своите мисли, но и тези на капака. Както и обратното. Оказа се, че имат еднакви мисли и спомени. Само че кутията притежаваше половината от тях, а капака – другата половина. И сега, когато се сляха, всичко стана едно цяло. Всичко придоби нов смисъл, нова логика. Нов мироглед, нов свят, нов живот, дишане, тичане, скачане. Сега се образува един нов съд, много по-силен от старите два поотделно. Те господстваха в кухнята, вече никой не можеше да им се смее или да ги критикува. Нямаше я тъгата и празнината, имаше  само щастие. Споделено щастие. Сега вече и двата съда носят гордо имената си. Защо ли? Защото капакът без кутия, не е капак; както и кутията, без капак, не е кутия! И до ден днешен стаята си остана малко по-светла от другите стаи. Та, така свършва тази ‘необикновена история’, защото, ако до тук не сме си взели поука – кога ще я вземем? за мояРамбо автор: Катина Лукова Коментари