Една история за автомобилни гуми, боя, цветя, радост, доброта и човечност

 Как да определя тази история? Ако я опиша като  необичайна, това май ще говори не много добре за всички нас, защото ще означава, че сме закоравели и приемаме  щедрите жестове от хората като..изненада. Ако пък и сложа етикет „нормална”, няма ли да означава, че сме загубили усета си към хубавото и то ни изглежда банално.

Няма да се чудя повече, просто ще ви я разкажа, а вие сами решете каква е тя.

Както във всяка история и в тази има герои. Светлана, Красимира, Здравко, Димо, Тодор, Пламен, Георги, Димитър, Васил, Евгени и Петър, иначе казано малко щури и чудновати хора от Бургас, които превърнаха един тъжен училищен двор в невероятно пъстро, шарено ,весело, усмихнато и красиво място. 

От осем години в тяхната компания „Овергаз” отбелязвали деня на доброволчеството с различни прояви...обикновено почиствали бургаския плаж и...ами, това май вече не им се струвало чак кой знае колко вдъхновяващо. В края на лятото по време на една оперативка Красимира казала на своите колеги

А, не можем ли да направим нещо различно и да влезем в помощното училище до централната автобусна спирка в Бургас?

Всеки от тях се сетил за това място. Преди време като част от изпълнението на проекта за „Интегриран градски траспорт” училищният двор беше изрязан, а после се кротна занемарен и изоставен зад гърба на лъскавата, струваща много много левове автобусна спирка.

Точно за това забравено от бога и от хората място се сетила Красимира, а останалите наскачали...само че..какво точно да направят.

Светлана отишла на крака при младата директорка на училището за деца със специални потребности и я попитала какво могат да сторят за тях. Директорката тъжно признала, че хората от централния жилищен комплекс „Братя Миладинови” са превърнали  двора на учебното заведение и пространствата в задната част на сградата в ...тоалетна. Тъжен двор, тъжни деца, тъжен директор, тъжни учители, тъжно училище в центъра на Бургас.

Светлана все още не знаела какво точно да направят. Било невъзможно да изринат цялата тази гнусота зад училището, да изгонят клошарите от там или да оправят занемарения двор...било направо отчайващо. Май нещата не отивали на хубаво. Нямало как няколко души да се справят сами с всичко. Нямало никакъв начин.

Тъй между другото споделила на училищния психолог „Много ви е тъжен дворът”, а психоложката отвърнала „Да, наистина е много тъжен. Мислехме да правим нещо с едни гуми, обаче нищо не стана...”

Бам, бум...идеята изникнала изневиделица. Светлана, която в свободното си време се занимавала с декупаж,  се втурнала на бегом към офиса, разровила из интернет, видяла примери за нестандартно приложение на стари автомобилни гуми, събрала колегите си и се започнало .

Нямате никаква дори и бегла представа как се ентусиазирали  Красимира, Здравко, Димо, Тодор, Пламен, Георги, Димитър, Васил, Евгени и Петър, особено когато разбрали, че ще помагат на деца.

И започнала една цветна лудост. „Трябват ми гуми, повече гуми” постоянно казвала на колегите си Светлана.

За разлика от Гьоте, който в сетния  си час поискал светлина, повече светлина...тя искала да съберат стари автомобилни гуми, ама много гуми и да направят украса на училищния двор с тях.

За една седмица без никой да иска това от тях в почивките си, в извън работно време ентусиастите  като луди събирали гуми от автоморги, купили бои, четки, боядисвали, оцветявали, конструирали от тях причудливи фигури, спорели и се карали дали калинката е разногледа, дали миньоните приличат на миньони, дали кладенецът е достатъчно кладенец и...

...и било невероятно надъхващо и вдъхновяващо.

Гласът на разума обаче казал, че украсата трябва да бъде здраво укрепена, защото хората ,които превръщали училищния двор в тоалетна можели да се скандализират от появата на тази  красота на такова тъжно място и за пореден път да разрушат или изнесат всичко.

Затова събрали над трийсет  чувала пръст, които почти препълнили едни микробус и насипали пръст в гумените фигури.

Така настъпил денят на доброволчеството, когато Светлана, Красимира, Здравко, Димо, Тодор, Пламен, Георги, Димитър, Васил, Евгени и Петър и предупредили директорката на училището, че носят украсата.

А сега представете си едни тъжен и занемарен училищен двор с тъжни деца, тъжни учители и тъжен директор, които получават всеки ден обещания.

Малко след това добавете към тях десет усмихнати и грейнали мъже и жени, които разтоварват от камион и подреждат неверятно весели и красиви фигури наоколо. Какво се случило  ли?

Беше невероятно. Всички деца по прозорците, гледат, смеят се, радват се...с тях учителите, възпитатели и директорката. Казаха ни, че никой никога не е правил нещо с ръцете си за тях – разказва Светлана.

Украсата била поставена. Тъжният училищен двор грейнал. С него и децата. И хората от жилищния комплекс също.

А щастливите Светлана, Красимира, Здравко, Димо, Тодор, Пламен, Димитър, Георги, Васил, Евгени и Петър получавали поздравления дори от случайни минувачи, които им казвали „Страхотни сте, направили сте нещо много хубаво, но...

 Но пак се появил Гласът на разума.

Абе, това ще го откраднат още тази вечер ,бе!!! – казал им той.

Затова те пазели своята украса до късно, но на другата сутрин антенките рогца на калинката вече били изтръгнати и счупени, нищо че били хванати здраво с види...Май нещата пак не отивали на хубаво.

Злите сили обаче сякаш се уморили да бъдат зли. 

Вече почти седмица украсата в двора на училището зад гърба на централната автобусна спирка стои и грее с веселите си цветове. Кладенецът е там, миньоните с кипариси вместо коса си стоят, калинката и тя, чайниците и чашите не са пипнати, а керамичните съдове край гумените фигури са непокътнати. Радват им се всички и деца и възрастни и хора от училището и извън него.

А Светлана, Красимира, Здравко, Димо, Тодор, Пламен, Димитър, Васил, Георги, Евгени и Петър вече имат предложение и питане от друго бургаско училище дали не би било възможно да помогнат за украсата му със своите идеи. 

Е, за разлика от Архимед, който казал „дайте ми лост и опорна точка и аз ще преместя земята” , ентусиастите отвръщат „дайте ни гуми, много гуми и останалото оставете на нас”.

И ако стойността на материалите за тази необичана украса е 200 лв, то жестът на героите в тази история няма цена.

 Как да определя тази история? Необичайна или нормална за Бургас.

Кажете вие.

Автор: Красимир Калудов